Дейвид Уингроув - Бялата планина

На не повече от стотина чи срещу Ли Юан широк мост свързваше острова с източния бряг. Беше древен мост, построен по времето на династията Сон преди повече от хиляда години. Белите му каменни перила бяха украсени с лъвове, дракони и други митични зверове.

Ли Юан гледаше към моста, после извърна глава и огледа с празен поглед езерото — почти не забелязваше голямата процесия, която чакаше от другата страна на моста. Тази сутрин бе дошла новина. Фей Йен беше родила. Беше момче. Момче.

Музиката засвири — сурова, нехармонична: звънци, тъпани и цимбали. Неоконфуцианските служители веднага излязоха напред, поднесоха му почитанията си и отстъпиха назад. Шествието потегли — голяма червена вълна, която бавно прииждаше по моста.

Въздъхна и погледна ръцете си. Само преди два дена беше махнал венчалната халка. Два дена… потръпна. Толкова беше просто. Беше се видял как сваля пръстена и го слага на златната копринена възглавничка, поднесена от Нан Хо. Беше видял как Нан Хо се обърна и я изнесе от стаята — и с това свърши животът, който бе споделял с нея, и мечтата му рухна завинаги.

Пое си дъх на пресекулки и отново вдигна очи. Не беше време за сълзи. Не. Днес беше ден за празнуване — днес той се женеше.

Гледаше ги как идват. Старейшините на трите рода вървяха редом най-отпред: горди старци, всеки понесъл честта на лицето си като знак. След тях идваха редиците от братята и братовчедите, сестрите и съпругите — всичко няколко стотици; зад тях бяха лун тин — „драконовите павилиони“ — по четирима гологлави евнуси носеха всеки от тях. Малките носилки бяха отрупани с тежки дарове за танга: топове коприна и сатен, сребърни ракли, златни плочи и чаши, бродирани роби, изящен порцелан, седла и ветрила, позлатени клетки, пълни с пойни птички. Толкова много наистина, че точно тази част от шествието засега беше най-дълга — с повече от стотина лун тин за всяко семейство.

После идваше почетната стража. След нея идеха трите фен ю , носилките с феникси — по четири сребърни птици бяха кацнали върху всеки балдахин, а по дузина носачи крепяха всяка алено-златна носилка.

Неговите невести…

Беше казал на Нан Хо да убеди старейшините на трите рода да пропуснат предварителните церемонии — бе настоял всичко това да се претупа, ако все пак е нужно — ала не беше възможно да се отърве и от този последен ритуал. В крайна сметка това беше въпрос на престиж. На достойнство. Да се омъжиш за танг — това не можеше да стане без подобаващата тържественост, без подобаващата помпозност и церемония. Би ли ги лишил тангът от това?

Не можеше. Защото това, да бъдеш танг, освен предимства си имаше и задължения. И ето, в тази студена, мокра и ветровита сутрин той се женеше за три млади жени, които никога досега не беше виждал.

— Необходимо е — беше си казал. — Защото родът отново трябва да стане силен.

Въпреки това сърцето го болеше, а душата му крещеше колко погрешно е всичко.

Гледаше ги как идват и в него се надигаше чувство на ужас. С тези жени трябваше да споделя живота си. Щяха да му родят синове; щяха да лежат под него в леглото му. Ами ако ги намразеше? Ами ако те го намразеха? Защото това, което щеше да стане тук, не можеше да се разтури толкова лесно.

Не. На един мъж биха простили собствения му провал. Но ако допуснеше нов, светът щеше да го презре, независимо чия е вината.

Съпруги. Тези непознати щяха да му станат съпруги. И как се беше случило това? За миг тази мисъл го развесели. После музиката се смени, долу започнаха литаниите, той се изправи и се приближи до стъпалата, готов за церемонията.

След час всичко бе свършило. Ли Юан отстъпи назад. Съпругите му коленичиха и се поклониха ниско, като докоснаха три пъти с чело пода пред него.

Нан Ха беше направил добър избор. Бе подходил много внимателно — нито една от трите ни най-малко не му напомняше за Фей Йен и въпреки това всяка беше посвоему забележителна. Миен Шан, най-възрастната и официално негова Първа съпруга, беше дребно, силно, добре сложено момиче с приятно закръглено лице. Фу Ти Чан беше най-младата — само на седемнайсет години — и най-висока — момиче като срамежлива, изящна върба. Съвсем обратното, Лай Ши изглеждаше доста оперена — беше с продълговато лице, надали би могла да се нарече красавица, но в очите й блещукаха искрици, които засега я правеха най-привлекателна от трите. Ли Юан се бе усмихнал, когато тя отметна воала си, изненадан, че усеща как в него се поражда интерес към нея.