Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Желая му всичко най-хубаво, чие хсия . Той ми е като син. За мене би било чест да ви служа, ала моето време вече изтече. Нека друг ви служи така, както аз се стараех да служа на баща ви.

Ли Юан се усмихна и извика младежа да излезе напред. Ханс Еберт се приближи към трона, навел глава, прегърбил рамене, и коленичи до Толонен.

— Аз съм ваш — произнесе той ритуалните думи и сведе чело, за да докосне стъпалото под трона — веднъж, дваж, трети път. Ножницата, окачена на колана му, беше празна. На синята му униформа нямаше никакви знаци за ранг. Зачака смирен и „гол“ пред господаря си.

— Нека да започнем — високо произнесе Ли Юан над главите на коленичилите офицери към събралите се видни личности. — Доверието ми излиза от мене и отива в ръцете на други. Така е. И така трябва да бъде. Това е веригата, която ковем, веригата, която свързва всички нас.

Погледна надолу към младия мъж — сега заговори по-тихо, по-задушевно:

— Вдигни глава, Ханс Еберт. Погледни господаря си, който за тебе е като слънце и от когото си получил живота си. Вдигни очи и вземи от мене моето доверие.

Еберт вдигна глава.

— Готов съм, чие хсия — произнесе той. Гласът му не трепна, очите му срещнаха твърдо погледа на Ли Юан.

— Добре — усмихнато кимна Ли Юан. — Вземи тогава своя знак.

Той вдигна кинжала от скута си и му го протегна. Еберт го взе предпазливо, след това го прибра в ножницата и отсечено наведе глава. После двамата с Толонен заотстъпваха назад по стълбите със сведени глави, извърнали очи.

Същата вечер се срещнаха в една стая в Пурпурния забранен град: Седмината, които управляваха Чун Куо. Оставаше още едно нещо — една последна задача, която да постави всичко на мястото му.

Цу Ма застана пред Ли Юан, стисна здраво ръцете му и го погледна в очите.

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Резултатите от генотипния тест са убедителни. С това трябва да се приключи сега, преди да се е родило детето. След това ще бъде твърде късно.

Цу Ма го задържа още миг, после пусна ръцете му.

— Така да е. Нека всички да подпишем специалния Едикт.

Всеки изписа името си и го подпечата с пръстен, по стария маниер. По-късно това щеше да бъде потвърдено с отпечатъци от ретината и ЕКГ, но засега това беше достатъчно.

Вей Фен подписа и подпечата документа последен. Обърна се и погледна към новия танг.

— Днес доброто върви редом със злото, Ли Юан. Не бих си го и помислил за нея.

— Нито пък аз — отговори Ли Юан, втренчил поглед в подписания Едикт. И така, всичко беше свършило. Фей Йен вече не беше негова жена. Детето нямаше да бъде наследник.

— Кога е сватбата? — приближи се Цу Ма. Говореше внимателно, съчувствено.

— Утре — отвърна Юан благодарен. — Колко странно. Тази вечер губя съпруга. А утре…

— Утре печелиш три — поклати глава Цу Ма. — Знаеш ли кой е бил, Ли Юан? Чий син носи Фей Йен?

Ли Юан го погледна, после извърна очи.

— Това не е моя грижа — каза той вдървено. След това омекна и опря длани на раменете на Цу Ма. — Беше грешка, че въобще се захванах с нея. Баща ми беше прав. Сега го разбрах. Ала преди бях сляп за това.

— Значи си доволен?

Ли Юан поклати глава.

— Доволен? Не. Но свърши.

Толонен се извърна от екрана и от образа на момчето към архитекта.

— От онова, което видях, преживяното като че ли не е навредило много на Уард, но вие какво ще кажете? Готов ли е вече, или трябва да отложим?

Архитектът се поколеба — спомни си последния път, преди години, когато го бяха разпитвали за състоянието на момчето. Тогава беше Бердичев, но въпросите бяха горе-долу същите: Как е момчето? Готово ли е да го използваме? Усмихна се криво и отговори на Толонен:

— Твърде рано е да разберем какви ще са дълготрайните ефекти, но що се отнася до краткотрайните, вие сте прав. Понесъл е целият този епизод изключително добре. Реакцията му на нападението — травмата и загубата на паметта — като че е била най-доброто, което би могло да му се случи. Бях се притеснил да не би да му е причинила дълготрайни увреждания, особено на паметта, но преживяното като че ли го е… — той сви рамене, — … закалило, може да се каже. Той си е жилавичък. Много по-корав, отколкото си мислехме. Психологическите блокажи, които създадохме, докато го реконструирахме преди четири години, сякаш са се стопили — сякаш никога не ги е имало. Но вместо да регресира до онова дивашко състояние, в което беше, когато го срещнахме за първи път, той като че ли се е сдобил с ново равновесие. Честно казано, никога не съм виждал нещо подобно. Повечето умове никак не са гъвкави — твърде установени са в рамките си — и не биха могли да оцелеят след всичко онова, през което е минал Ким, без да се пропукат някъде. От друга страна, той сякаш е излязъл от това по-силен и по-разумен от всякога.