Дейвид Уингроув - Бялата планина

Толонен се намръщи.

— Може би. Но казвате, че психологическите блокажи са паднали. Това е лошо, без съмнение?

— Бяха паднали.

— Значи има някаква възможност той все пак да е опасен?

— Има. Но това важи за всеки. И като казвам за всеки, искам да ме разбирате съвсем буквално. Всички ние си имаме тъмна страна. Ако само ни натиснат толкова силно, избухваме. Подозирам, че точно това се е случило първия път — че Ким просто е реагирал на изключителната провокация от страна на другото момче. Предполагам, че освен ако Ким отново не бъде докаран до същото крайно състояние, той ще е съвсем безопасен. В края на краищата той не е бомба, която чака да избухне, той е просто човешко същество като вас и като мене.

— Значи вие ми казвате, че според вас той не е опасен. Няма да отхапва уши и да избожда очи?

Архитектът поклати глава.

— Съмнявам се. Фактът, че приятелят му е оцелял, ни помогна много. Това, че отново се събраха, беше основен фактор за възстановяването му. Ако бяха убили Тай Чо, проблемите ни щяха да бъдат от съвсем друг порядък, но сега Ким е много добре. Също толкова добре, колкото вие или аз.

Толонен се обърна и погледна отново към екрана.

— Значи според вас е готов?

Архитектът се разсмя.

— Точно така. Всъщност мисля, че това определено ще му дойде добре. Умът му е вечно гладен за нови неща и притежава инстинкт да ги издирва. От онова, което чух, в това отношение Северна Америка е добро ловно поле.

Толонен се намръщи — но не искаше да пита какво става в града на Ву Ши. Неговата работа беше да разбере дали Ким може да замине за Северна Америка; всичко показваше, че може.

Въздъхна дълбоко, после кимна — беше взел решение.

— Добре. Тогава веднага подгответе момчето. При десетия звънец има полет от космодрума в Нант. Искам Уард и възпитателят му да го хванат.

— Ами жицата? Да я махнем ли сега, след като тестовете свършиха?

Толонен извърна глава.

— Не, оставете си я там. В края на краищата тя няма да му навреди — и погледна към архитекта. Лицето му се беше превърнало в маска. — Освен това ако нещо се обърка — ако пак вземе, че изчезне — ще можем да го проследим, нали така?

Архитектът сведе очи — беше започнал да разбира какво всъщност става.

— Разбира се. Разбира се…

— Желаете ли нещо, господине?

Момчето погледна стреснато нагоре с широко отворени тъмни очи, после отново се сгуши на седалката и поклати глава.

— Не, нищо… аз… добре ми е.

Стюардът отстъпи крачка назад — беше забелязал как се бяха напрегнали телохранителите — и наведе глава.

— Простете, сър, но ако промените решението си, трябва просто да натиснете копчето, за да ме повикате.

Момчето се усмихна притеснено.

— Разбира се.

Стюардът продължи нататък — настаняваше пътниците, проверяваше предпазните им колани, питаше ги дали може да им помогне с нещо преди излитането — но през цялото време момчето не му излизаше от ума.

Кое ли беше то? — чудеше се. В края на краищата не всеки ден получаваше заповеди направо от Бремен. Нито пък беше обичайно силите за сигурност да резервират цял сектор за един-единствен пътник. След всичко това той беше очаквал някой хан с висок ранг — най-малкото принц от Низшите фамилии или министър — и появата на момчето го беше изненадала. Отначало си бе помислил, че може да е нещо като затворник, но колкото повече си го мислеше, толкова по-нелепо му се струваше. Освен това изобщо не беше вързан, а тези с него очевидно му бяха телохранители, а не пазачи. Само трябваше да каже нещо и някой от тях търчеше да му изпълнява поръчката.

Не. Който и да беше той, беше достатъчно важен, за да заслужава да се отнасят с него по начин, запазен само за най-висшите от Горните нива — Върховните , както им викаха напоследък — и въпреки това той изглеждаше просто като някакво си момченце — и то доста странно, почти грозно. Крайниците му бяха ъгловати, огромните му очи — някак странно черни.

Стюардът се приближи до края на пътеката, обърна се и огледа кабината. Оставаха пет минути до излитането. Младите американци вече се бяха настанили. Повечето от тях бяха лишени от добри обноски. Само онзи, мълчаливият — Левър — май изобщо беше забелязал присъствието му. Останалите щракаха с пръсти и искаха това и онова, сякаш той не беше стюард, а някакъв получовек, произведен във ваните на „Джен Син“. Точно тези неща мразеше в новото поколение. Не приличаха на бащите си. Не, въобще не приличаха. Бащите им разбираха, че всеки си има собствено достойнство и точно това достойнство крепи тъканта на обществото. Тези младоци и представа си нямаха от това. Бяха слепи за подобни неща. И един ден щяха да си платят за тази слепота — при това много скъпо.