Дейвид Уингроув - Бялата планина

Обърна се и мина зад завесата. Капитанът от силите за сигурност седеше там, разгърнал папката на коленете си. Щом стюардът влезе, вдигна поглед и му пусна кратка усмивка.

— Настанихте ли ги всичките?

Стюардът се усмихна.

— Дори и двете жени. И на двете трябваше да им давам успокоителни, но сега май са добре — той поклати глава. — Не трябва да се позволява на жените да пътуват. Само главоболия ми създават.

Капитанът се разсмя и затвори папката.

— Ами момчето?

— Добре е. Чудех се…

Капитанът поклати глава.

— Не ме питайте. Казаха ми само, че на борда ще имаме специален гост. Гост на самия танг. Но кой е и какъв е… — той сви рамене и пак се засмя. — Знам, знам. И аз съм също толкова любопитен, колкото и вие. Странна птица, а?

Стюардът кимна, после продължи нататък доволен, че и капитанът знае толкова, колкото и той. Въпреки това си мислеше, че е мярнал момчето на снимка преди това, когато за първи път беше минал зад завесата, в папката, която капитанът четеше. Можеше и да бърка, но…

— По работа ли пътувате? — и дръпна мрежата от колани от стената зад капитана.

— Свръзка съм — отговори капитанът и се наведе напред, за да може да го закопчае в коланите. — Моята работа е да разширявам сътрудничеството между двата Града.

Стюардът се усмихна учтиво.

— Много интересно звучи. Но аз бих си помислил, че почти няма нужда.

— Ще се изненадате. Дните на изолация за Градовете свършиха. Триадите са разпрострели мрежите си надлъж и на шир в днешно време. И не само Триадите. Стават много незаконни сделки. Някои — и в тези ракети, изобщо не се съмнявам!

Стюардът го изгледа, после се обърна.

— Както и да е, сега ви оставям. Трябва да проверя още едно нещо, преди и аз да закопчая колана.

Капитанът кимна, след това извика подире му:

— Хей, за малко да забравя! Наредиха ми да предам това на момчето, преди да излетим — той подаде на стюарда запечатан плик. — Беше в папката ми. Заедно със снимка на момчето. Големи мистерии, а?

Стюардът се вгледа в плика, после кимна. Обърна се и отново изчезна зад завесата.

Де Вор гледаше как мъжът се отдалечава и въздъхна облекчено. След това се разсмя. Беше лесно — толкова лесно, да му се не види. Ами че той можеше да утрепе момчето още там, в чакалнята, стига да искаше. Един изстрел и готово. Но не искаше това. Не, искаше момчето. Освен това Ли Юан като че ли кроеше нещо. Би било интересно да се разбере какво.

Усмихна се и отново отвори папката там, докъдето беше стигнал. След миг вдигна поглед и кимна замислено, Еберт го беше накарал да се гордее. Всичко беше тук вътре. Всичко. Докладът на Толонен за нападението над Проекта, медицинските и физиологичните доклади за Уард и пълен запис на разпита. Единствено липсваше — и то липсваше, защото не съществуваше — нещо, което да подскаже защо Ли Юан е решил да изпрати момчето в Северна Америка.

Е, може би през следващите няколко дена щеше да си поизясни малко нещата. Може би щеше да разбере — чрез семейство Левър — какво точно иска Ли Юан. В същото време можеше да свърши малко работа и за себе си: щеше да приеме поканата на Левър да се срещне с баща му и да вечерят заедно.

Да, а после щеше да изложи предложението си пред сина. Щеше да провери колко дълбок е ентусиазмът му за промяна. А след това…?

Усмихна се и затвори папката. След това щеше да започне отново, да реди нови форми върху нова част от дъската; да подрежда фигури, докато спечели играта. Защото щеше да я спечели. И дузина животи да му трябваха — щеше да я спечели.

Беше студена сива сутрин, небето беше мрачно. Вятърът брулеше повърхността на Западното езеро и огъваше тръстиките на брега на Острова на нефритовия извор. Пред големия павилион — грамадна кръгла двуетажна постройка със стръмни покриви, покрити с карминени плочки — хилядата златно-червени знамена с дракони на танга плющяха шумно, а редиците от знаменосци в доспехи се възправяха като железни статуи срещу вятъра. Шапките им се ветрееха.

На юг от павилиона беше издигната голяма платформа, която стигаше почти до брега на езерото. В средата й, издигнат на постамент високо над останалите, беше тронът. Голям балдахин от червена коприна го пазеше от дъжда, който току преваляваше над езерото.

Ли Юан седеше на трона. Червените му копринени одежди бяха украсени с малки златни дракони и феникси. Под него, под деветте стъпала на огромния пиедестал, се бяха събрали придворните и министрите му, също облечени в червено.