Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Трябва да слезете долу, ши Тарант. Това са лично инструкциите на танга. Няма ли да им се подчините?

Тарант изсумтя тежко.

— Чухте каквото имах за казване, канцлер Чун. Няма да си подложа врата под ничия подметка, ако ще и да е на танга. Нито пък някой в тази зала ще го направи, гарантирам ви го. Искат от нас прекалено много. Наистина прекалено много!

Този път врявата беше оглушителна. Но щом стихна, огромната врата зад гърба на Чун Ху-ян се отвори и влезе самият танг, сподирен от отряд от елитната си гвардия.

Тълпата изведнъж млъкна.

Ли Юан мина напред, застана до своя канцлер, който гледаше смръщено здравеняка, уплашен от размерите му.

— Отведете го — подхвърли през рамо на капитана от гвардията. — Онова, което каза той, е противопоставяне на моя писмена заповед. Предателство. Изведете го веднага навън и го екзекутирайте.

Разнесе се невярващ шепот. Тарант отстъпи назад — лицето му беше самото въплъщение на смайването, ала четирима стражи веднага се спуснаха към него и извиха ръцете му зад гърба. Докато високо крещеше, го изведоха покрай танга вън от залата.

Ли Юан бавно извърна глава и погледна към морето от лица в залата — виждаше гнева и смайването им, страха и изненадата.

— Кой друг ще ме предизвика? — настоя той. — Кой още?

Млъкна и се огледа. Забеляза колко тихи и покорни бяха станали изведнъж.

— Никой? Така си и мислех. Това е нова епоха — произнесе и властно вирна брадичка. — А една нова епоха изисква нови правила, ново поведение. Така че не ме бъркайте с баща ми, чун цу . Аз съм Ли Юан, танг на Град Европа. А сега наведете глави.

Беше като слънцето, когато слезе от Тиен Тан , Небесния храм. Ръцете му бяха две ярки златни светкавици, щом вдигна императорската корона и я сложи на главата си. Слънчевите лъчи отскачаха на вълни от гърдите му, докато той вървеше и оглеждаше огромната маса от свои поданици, проснали се по очи пред храма.

Никой не гледаше. Само камерите го виждаха. Всички други очи бяха потънали в праха, недостойни за гледката.

— Това е нова епоха — тихо си каза Ли Юан. — Ново време. Но властта е нещо старо. Старо като самия човек.

Един по един слугите му се приближаваха към него, просваха се по очи на стъпалата под него, извърнали глави, оголили вратове. И върху всеки оголен врат той стъпваше, отпускаше тежестта си за кратък миг, преди да го пусне. Негови васали. Този път щяха да си научат урока. Този път щяха да разберат, че му принадлежат.

Офицери и администратори, представители и шефове на компании, министри и глави на фамилии — всичките му се кланяха и оголваха вратове, всеки го признаваше за свой господар и повелител.

Последен беше Толонен. Едва сега неохотата на Ли Юан доби някаква форма; голото му стъпало докосна шията на стареца, сякаш я целуваше, без никакъв натиск.

И всичко свърши. Грубостта, превърнала се в манифест за всички. Той беше император като едновремешните императори, в чиято власт беше да колят и бесят. И после видя колко ги бе променило това; как ги бе накарало безропотно да приемат, че е в неговата власт. Едва не се усмихна — чудеше се какво ли би си помислил баща му за това. Толкова мощно въздействаше този ритуал, толкова оголено беше значението му.

— Вие сте мои — казваше той, — мога да ви смачкам с пета или да ви издигна над всички.

След като церемонията свърши, той разпусна всички освен най-приближените си и ги прие в голямата тронна зала. Първи го поздравиха останалите тангове. Изкачваха се по мраморните стълби, кланяха му се и целуваха пръстена му — така го приемаха в своя кръг. Последен беше Вей Фен, облечен в бели траурни одежди. Очите му бяха пълни със сълзи и когато целуна пръстена, се наведе, прегърна Ли Юан и прошепна нещо в ухото му.

Ли Юан кимна и стисна ръцете на стареца, после ги пусна.

— Ще го направя — каза тихо, дълбоко трогнат от думите на бащиния си приятел.

Дойдоха и другите и изразиха верността си по по-традиционен начин. Последни бяха офицерите, водени от Толонен.

Генералът коленичи, извади церемониалния си кинжал и го поднесе на танга с дръжката напред, извърнал очи. Ли Юан го пое и го остави в скута си.

— Ти служи добре на баща ми, Кнут. Надявам се, че ще служиш и на мене също толкова добре. Но новите господари имат нужда от нови слуги. Моят генерал трябва да бъде млад като мене.

Думите му бяха формалност, защото точно Толонен беше настоял да назначат Еберт. Старецът кимна и вдигна глава.