Дейвид Уингроув - Бялата планина

Мрежата от малки тунелчета се простираше на няколко чи във всички посоки.

— Това е част от мравуняк — обясни Бен. — По-голямата му част е долу, под земята. Сложен лабиринт от тунели и нива. Той е огромен. Като мъничък Град.

— Разбирам — обади се Ли Юан, изненадан от интереса на Бен. — Но какво му правиш?

Бен се наведе леко напред и се загледа в движението на една от следите.

— От известно време ни досаждат. Влизат в буркана със захарта и щъкат зад мивката. Та мама ме помоли да им видя сметката.

— Да им видиш сметката ли?

Бен вдигна глава.

— Да. Голяма напаст са, ако не им видиш сметката. Та се глася да им унищожа мравуняка.

Ли Юан се намръщи, след това се разсмя.

— Не разбирам, Бен. Ти какво правиш — някаква киселина ли използваш или какво?

Бен поклати глава.

— Не. Използвам тези — той вдигна сребърната кутия и я подаде на младия танг.

Ли Юан отвори кутията, веднага я изпусна и рязко се дръпна назад.

— Няма нищо — и Бен вдигна кутията. — Не могат да избягат, освен ако аз не ги пусна.

Ли Юан потрепери. Кутията беше пълна с мравки. Големи, червени, грозни на вид мравки. Стотици мравки, които заплашително сновяха насам-натам.

— Използваш тях ли?

Бен кимна.

— Създал ги е Еймъс. Въз основа на polyergus, известни като амазонски мравки. Те са войнишка каста, нали разбираш. Влизат в мравуняците на други мравки и ги поробват. Тези са подобни, ала не поробват, а просто избиват.

Ли Юан поклати бавно глава, ужасен от мисълта.

— Те са полезно средство — продължи Бен. — Тук ги използвам много. Всяка година се появяват нови мравуняци. Хубаво, че Еймъс е направил много от тези. Да съм загубил само към половин дузина. Задръстват се с пръст и умират или просто от време на време истинските мравки влизат в бой с тях и ги разкъсват на парчета. Обикновено обаче почти не срещат съпротива. Те са съвсем безмилостни, нали разбираш. Машини — това са те. Идеалното градинарско средство.

Бен се разсмя, но Ли Юан не схвана шегата.

— Баща ти ми каза, че аз трябва да бъда безмилостен.

Бен вдигна поглед от мравките и се усмихна.

— Че ти да не би да не го знаеш?

Ли Юан погледна към Бен, също като при първата им среща — в деня на годежа му с Фей Йен — имаше чувството, че общува с равен, с човек, който напълно го разбира.

— Бен? Ще станеш ли мой съветник? Мой главен съветник? Ще станеш ли за мене това, което баща ти беше за моя баща?

Бен се извърна, загледа се в залива, сякаш искаше да попие онова, което го обкръжава, после погледна към Ли Юан.

— Аз не съм баща ми, Ли Юан.

— Нито пък аз съм баща ми.

— Не — Бен въздъхна и наведе глава. Наклони кутията и мравките се разбягаха във всички посоки. На устните му се изписа странна усмивка.

— Знаеш ли, не подозирах, че това би ме изкушило, но ме изкушава. Само да опитам. Да видя как е — отново вдигна поглед. — Но не, Ли Юан. Ще бъде просто игра. Сърцето ми няма да ме тегли натам. А това би било опасно, не смяташ ли?

Ли Юан поклати глава.

— Грешиш. Освен това имам нужда от тебе, Бен. Ти си създаден да бъдеш мой помощник, мой съветник…

Млъкна — беше забелязал как го гледа Бен.

— Не мога, Ли Юан. Съжалявам, но трябва да правя нещо друго. Нещо по-важно.

Ли Юан се втренчи смаяно в него. По-важно ли? Че какво можеше да е по-важно от властта?

— Не разбираш — продължи Бен. — Така си и знаех. Но ще разбереш. Може да минат и двайсет години, но един ден ще разбереш защо днес ти отказах.

— Значи не мога да те убедя?

Бен се усмихна.

— Да бъда твой главен съветник — да бъда като баща ми за Ли Шай Туй — това не мога. Но ако някога имаш нужда от мене, ще бъда насреща, Ли Юан. Само трябва да дойдеш тук. И ще можем да седим в градината и да си играем на убиване на мравки, става ли?

Ли Юан се взря в него — не беше сигурен дали това не е приятелска подигравка; после си позволи да се отпусне и в отговор се усмихна на Бен.

— Добре. Ще разчитам на обещанието ти.

Бен кимна.

— Добре. А сега гледай. Най-забавно е винаги в началото. Когато търсят дупките. Също като хрътки, надушили кръв. В тях има нещо чистокръвно.

Ли Юан се дръпна назад и видя как Бен изхлузи кутията от прозрачния калъф и оттам се изля яркочервен поток. Падаха като песъчинки върху катраненочерната земя и веднага се пръскаха по тъничките следи. Движеха се със смайваща скорост. А след това изчезнаха като размесена с кръв вода, която жадната пръст бе попила, да издирват жертвите си надолу, в дълбокото.

Беше точно както го каза Бен: в тях имаше нещо чисто, нещо много завладяващо. Ала същевременно бяха ужасяващи. Малки машинки — това бяха те. Изобщо не бяха мравки. Потръпна. Какво ли, в името на всички богове, си беше мислил Еймъс Шепърд, когато бе създавал подобни неща? Пак погледна към Бен.