Дейвид Уингроув - Бялата планина

Райд се приближи, застана на вратата и надникна вътре.

— Какво е това? Тук ли ще се крием, докато си отидат?

Леман поклати глава, обърна се, излезе и огледа съседния хълм. След това изсумтя доволен, приклекна и взе да разделя острите треви с облечените си в ръкавици ръце.

— Ето го — обади се той. — Я ми помогни.

Райд се приближи. Беше нещо като капак. Старомодна кръгла метална плоча, по-малка от един чи в диаметър. От двете й страни по една дръжка. Леман хвана едната, Райд — другата. Двамата задърпаха капака, докато той поддаде.

Отдолу имаше плитка шахта. Леман се наведе и опипом затърси нещо.

— Какво правиш? — попита Райд, като се оглеждаше — страхуваше се да не ги забележат от някой преминаващ кораб на силите за сигурност.

Леман не каза нищо, а просто продължи да търси. Миг по-късно се изправи — държеше нещо в ръка. Приличаше на нож. Нож с широко, плоско острие и кръгла дръжка. Или на нещо като клин.

Изправи се и се върна при кулата.

Влезе вътре, приклекна и остави клина до себе си. С пъшкане избута една от гредите плътно до отсрещната стена. В зидарията се разкри малка вдлъбнатина, чиято форма съвпадаше идеално с формата на клина. Леман претегли клина в ръка и го постави във вдлъбнатината. Райд, който гледаше от вратата, се разсмя. Това беше ключ.

Леман се върна до вратата. Щом стигна там, нещо изщрака остро и целият под започна да се надига, да се издига все по-нагоре, докато най-накрая спря на двайсет чи над главите им.

Това беше асансьор. Нещо повече — зает. Райд изхълца от изненада, после припряно наведе глава. Вътре беше Де Вор.

— Крайно време беше! — и Де Вор мина покрай тях. Беше посинял от гняв. — Още час и щяха да ме пипнат! Чувах ги как чоплят печата в другия край на тунела.

— Какво стана? — попита Леман, докато вървеше подир Де Вор. Излязоха на открито.

Де Вор се обърна към него.

— Някой ни е предал! Продал ни е, да му го начукам!

Леман кимна.

— Бяха от силите за сигурност — обясни той. — Корабите, които видях, бяха на специалните елитни части. Заповядват им от много високо място, нали разбираш?

Грозна гримаса изкриви лицето на Де Вор. Пребиваването в затворения тунел не му беше повдигнало кой знае колко настроението.

— Еберт! Но какво ли е намислил тоя мръсник? Каква игричка си играе шибаното копеленце?

— Сигурен ли си, че е той?

Де Вор извърна глава.

— Не. Не виждам какво би могъл да спечели от това. Но кой друг да е? Кой друг знаеше къде сме? Кой друг би могъл да ме удари без предупреждение?

— И какво ще правим?

Де Вор се разсмя кисело.

— Нищо. Не и преди да си поприказвам с онази малка гад. Но ако не успее да ми даде свястно обяснение, мамицата му — край с него. Полезен или не — край с него, чухте ли ме?

Хал Шепърд се извърна и погледна към младия танг с просълзени от благодарност очи.

— Ли Юан… Радвам се, че дойде.

Гласът му беше тънък, почти прозрачен и идеално съответстваше на лицето му: измършавяло, повехнало лице, подобно на череп. На Ли Юан му беше болно да го гледа такъв. Да вижда как цялата сила изтича от човека, а през очите му гледа смъртта.

— Бен ми изпрати вест — каза тихо, почти нежно. — Но трябваше да ме повикате по-рано. Можех да отделя време. Знаеш, че можех.

Сянка на усмивка трепна на устните на Шепърд.

— Да. В това си същият като Шай Тун. Много се възхищавах от това му качество.

Произнасянето на думите му отнемаше толкова време, струваше му такива усилия, че Ли Юан усети, че копнее той да млъкне. Да не казва нищо. Може би просто да си лежи там. Но Шепърд не искаше това. Знаеше, че смъртта го чака само след дни, и сега, когато Ли Юан беше тук, искаше да каже каквото имаше да му казва. Нито пък на Ли Юан му даваше сърце да му откаже.

— Много липсваше на баща ми, след като се върна тук. Той често повтаряше, че сякаш са отнесли част от него — Ли Юан погледна настрани и слабо се засмя. — Знаеш ли, Хал, не съм много сигурен, че са му липсвали съветите ти — може би му е липсвал просто гласът ти.

Погледна отново към Шепърд, забеляза, че в очите му пак са се събрали сълзи, и усети, че и собствените му очи се насълзяват. Извърна глава, затвори за кратко очи и си спомни за едно друго време в продълговатата стая в Тонджиян, когато Хал го беше учил да жонглира. Как със смях му беше казал, че това е единственото основно умение, което трябва да владее един владетел. Такъв си беше винаги — донякъде игрив, донякъде сериозен; всяка негова игра си имаше смисъл, всяка негова дума беше дестилат на цяло богатство от неизказани мисли. Беше най-добрият съветник на баща му. В това семейство Ли винаги бяха имали късмет — защото кой друг от Седмината можеше да вади вода от толкова дълбок кладенец, както те — от семейство Шепърд? Точно това беше отличителната им черта. Точно затова другите фамилии винаги търсеха съвет от Ли.