Дейвид Уингроув - Бялата планина

Ала въпреки това усети как го облива горчиво съжаление. Защо сега? Сега, когато беше намерил Мари. Беше нелепо. Сякаш боговете го наказваха. Но защо? Заради наглост? Заради това, че се беше родил, какъвто се беше родил? Не… беше нелепо. Освен ако боговете не си бяха жестоки по природа.

Свали топлочувствителните очила и се облегна леко назад — опитваше се да намери поза, в която да го боли по-малко, но беше все тая. Както и да се нагласеше, все същата свирепа изгаряща болка го връхлиташе само след секунди, обземаше го треска и започваше да си губи ума.

И сега какво? Да се върне? Или да слезе още по-надолу?

Въпросът сам си намери отговор. Далече надолу се разнесе тихо хрущене, после — рязкото скърцане на несмазани панти. Някой се опитваше да отвори врата. В тунела се разля светлина. Някой припряно се приближаваше — като че ли бягаше от някого.

Посегна към пушката си, после се облегна назад — нагласи я на скута си с дуло, насочено към светлината.

Беше твърде късно да си сложи пак очилата, но какво толкова, по дяволите? Който и да беше, светлината му идваше отзад, а него го скриваше пълен мрак. Нещо повече, той знаеше, че идват, а те нямаха представа, че той е там. Всички предимства бяха на негова страна. Въпреки това ръката му вече трепереше толкова силно, че се чудеше дали ще може да натисне спусъка.

Някъде по стълбите фигурата спря и се придвижи по-близо до дясната стена. Чу се някакво трополене, след това спря и фигурата отново се обърна към него. Подуши въздуха, после започна да се изкачва по стъпалата — вече по-бавно, по-предпазливо, сякаш усещаше присъствието му. Приближаваше се все повече и повече, докато накрая той започна да чува тежкото й дишане на няма и двайсет чи по-надолу.

Сега! — помисли си, ала пръстите му бяха вдървени, пушката тегнеше в скута му.

Затвори очи в очакване на края — знаеше, че е само въпрос на време. После го чу. Фигурата беше спряла; сега отново бе започнала да слиза по стълбите. Чу как ключалката изщрака отново и затвори очи.

Известно време всичко плуваше пред очите му, а след това, точно когато погледът му се фокусира, вратата изскърца и светлината нахлу в сумрачния коридор.

Кар затаи дъх, молейки се онзи да не се обърне и да не го види там. Ала щом фигурата изчезна навътре, той разпозна чий беше този профил.

Де Вор. Беше Де Вор.

Кулата беше построена на планинския склон — малка, кръгла двуетажна постройка, над която беше надвиснала гладка сива скала. Под нея бяха останали само очертанията на древните стени — огромни правоъгълници, подредени на зигзаг по терасите надолу по склона; ниските зидове бяха обрасли с буйна трева и алпийски цветя.

Леман беше застанал в края на развалините, загледан в ширналата се на изток долина. Тук нямаше нищо човешко — нищо освен огрените от слънце хълмове и прострелите се далече надолу диви ливади, прерязани от бавно течащата река. Докато гледаше, той си представи как всичко ще е същото и след хиляда години, докато светът отвъд планините се разкъсва.

Така и щеше да бъде. След като веднъж отминеше болестта „човечество“.

Загледа се нататък. В далечината голите скали се спускаха половин ли надолу към дъното на долината, сякаш някакъв великан беше прорязал груба просека през планините. Тъмни борови гори се издигаха нагоре и отстъпваха пред снега и леда и най-накрая — и пред ясното, яркосиньо небе.

Потрепери. Беше красиво. Толкова красиво, че му секна дъхът. Всичко друго — цялото изкуство, колкото и изящно да беше — в сравнение с това беше просто игра. Това тук беше истинско. Беше като храм. Храм на старите богове. Храм от камък и лед, от дървета и поток, издигащ се нагоре в небесата.

Обърна се и погледна към Райд. Мъжът беше застанал до кулата, вглъбен в себе си, плътно увит в кожи, и сякаш не забелязваше заобикалящата го огромна мистерия. Леман поклати глава и се приближи.

Беше просто предчувствие, но когато видя корабите на силите за сигурност, накацали по склоновете, първата му мисъл беше за стария тунел. Той ще е само там, беше си помислил. Сега, след час, вече не беше толкова сигурен.

— Какво правим? — нервно попита Райд. Той също беше видял мащаба на операцията на силите за сигурност; беше видял редиците от трупове, прострени на снега.

Леман се загледа в него, после се заизкачва по тясната пътека към кулата. Рамката на вратата беше празна. Влезе вътре и се огледа. Кулата беше черупка, цялата отворена към небето, но подът беше много по-нов. Големите греди изглеждаха стари, но така и трябваше да изглеждат. А ги имаше най-много от десет години.