Дейвид Уингроув - Бялата планина

Промъкна се надолу и скочи. Щом удари пода, се изви. От едната страна на изхода на шахтата лежеше тяло, иначе коридорът беше празен.

Отсечката беше права, дълга най-много шейсет чи . Във всеки край завършваше с Т-образен разклон. Нямаше врати, нито прозорци и доколкото схващаше, нямаше и камери.

Наляво или надясно? Ако подземният план следваше този на горното ниво, асансьорите щяха да се някъде вляво, но според него нямаше да е толкова просто. Не и ако Де Вор беше проектирал мястото.

Мъжете скачаха долу зад него, нареждаха се от двете страни, приклякаха, издигнали оръжия на раменете си, и покриваха и двете страни на коридора.

Последен слезе водачът на отряда. Кар бързо го изпрати наляво с още шестима души, а сам тръгна надясно с останалите.

Не беше изминал повече от дузина крачки, когато нещо силно издрънча и една огромна метална противопожарна врата започна да се спуска надолу.

По крясъците зад гърба си веднага разбра, че същото става и в другия край на коридора. Нямало камери, а? Как можеше да е толкова наивен!

Притича и се метна през все по-намаляващия процеп, като наполовина се плъзна, наполовина се претърколи под вратата, само миг, преди тя да тресне пода. Удари се в отсрещната стена, усети как пушката му отхвръкна и изтрака на пода, но нямаше време да мисли за това. Щом се изправи, първият му се метна, размахал нож, дълъг колкото ръката му до лакътя.

Кар блокира удара и контрира — усети как челюстта на онзи се разтресе. Зад него, само на няколко крачки, втори страж се прицелваше с автомата си. Кар приклекна и се прикри с ранения страж като с щит, удари с главата му втория в гърдите и започна да го дърпа напред-назад и да блъска втория.

Стражът откри огън твърде късно — гилзите рикошираха в стената отзад, без да нанесат вреда някому, а мъжът залитна напред.

Кар го изрита в стомаха, после се надвеси над него, нанесе му яростен саблен удар и го довърши. Отстъпи назад и се огледа. Пушката му беше вдясно. Вдигна я и побягна — чу някъде напред приближаващи се гласове.

Ухили се яростно. Последното, което биха могли да очакват, беше сам мъж, който ги напада. Въпреки това може би би било най-добре да си даде и някакво допълнително предимство.

Погледна нагоре. Точно както си беше мислил, не си бяха направили труда да скрият канализационните тръби и електрическите кабели в скалата, а просто ги бяха прикрепили със скоби към тавана на тунела. Скобите изглеждаха достатъчно здрави — големи метални скоби — но бяха ли и достатъчно силни, за да издържат тежестта му?

Имаше само един начин да провери. Затъкна пушката в туниката си, протегна ръце и бавно се придърпа нагоре. Вдигна крака и се опита да се залови по-здраво с ботушите си. Дотук — добре. Ако можеше да се задържи там с крака и с една ръка, щеше да се озове над тях, щом се появят. Останалото щеше да е лесно.

Вече бяха близо. Всеки миг щяха да се появят в края на коридора. Той бавно издърпа пушката и я опря на коляното си.

Сега! Четирима, които се движеха бързо, ала уверено — говореха си, явно предполагаха, че няма опасност. Остави ги да се приближат на четири-пет крачки, после натисна спусъка.

Щом откри огън, скобата при краката му се разтресе и се изтръгна от стената. Веднага цял отсек от инсталацията се люшна към него — тежестта му го повлече надолу. По цялата дължина на тавана скобите започнаха да поддават, повличайки след себе си плътни облаци от камъни и отломки.

Кар се претърколи на една страна, освободи се от оплетените кабели и притисна оръжието към гърдите си. През праха виждаше, че двама лежат на пода. Третият се изправяше бавно, със стонове, притиснал длан към тила си — там, където го беше ударил кабелът. Четвъртият беше на крака с насочено оръжие и гледаше право в Кар.

Разнесе се оглушителен трясък на автоматичен огън. Гилзите заотскачаха от стената до него, забиваха се в лявата му ръка и в рамото му, но той беше в безопасност. Собствените му куршуми бяха поразили стражите миг по-рано и ги бяха проснали по гръб.

Кар бавно се изправи — болката в ръката беше силна; раните на рамото бяха по-малко болезнени, ала го чувстваше много особено. Костта сякаш беше счупена — вероятно беше раздробена. Приклекна — гадеше му се; после се изправи и изскърца със зъби — знаеше, че няма друга възможност, освен да продължи с натиска. Беше същото като преди години в Ямата. Имаше избор. Да продължи и да живее или да се откаже и да се остави да го убият.

Избор? Разсмя се кисело. Не, всъщност никога не беше имал избор. Винаги му се беше налагало да се бие. Откакто се помнеше, все си беше същото. Това бе цената, която трябваше да плати за това, че е този, който е, че живее, където живееше — под Мрежата.