Дейвид Уингроув - Бялата планина

Еберт слезе по стълбището и тръгна през предната зала. Спря се за миг и си спомни как бе реагирал Толонен.

— Нека да поговоря с нея — бе казал той на тръгване. — След коронацията, когато нещата се поуталожат. Но ти обещавам, Ханс — ще се постарая с всички сила да я убедя. В края на краищата никой няма интерес да протака, нали?

Не, няма, помисли си той. Особено пък сега. Или поне не и сега, след като бяха успели да се договорят с американците.

Излезе, пожела лека нощ на майка си и баща си, притича обратно през залата и влезе през задния вход в градината. Нощта му се струваше свежа и топла и само за миг си представи, че е навън, под истинската луна, под истинско небе. Е, може би скоро щеше да се случи и това. След година, може би две. Когато стане крал на Европа.

Върху живописния мост забави крачка и се огледа. Усещаше как кръвта му кипи — тласкаше го да направи нещо. Сети се за муй цай , но за първи път неспокойствието му беше чисто, неопетнено от чувството за сексуална нужда. Не, по-скоро трябваше да отиде някъде, да направи нещо. Цялото това чакане — за наследството, началническото място, за жена му — изведнъж беше започнало да му изглежда като бариера към простото съществуване . Тази вечер искаше да съществува, да прави нещо . Да троши глави или да язди кон в шеметен галоп.

Ритна няколко камъчета във водата долу и се загледа в плъзналите се по повърхността вълнички. После продължи, заподскача по стъпалата към пътеката и се метна на балкона горе. Обърна се назад. Един прислужник се беше спрял и го гледаше. Щом видя, че Еберт се обърна, той припряно продължи с наведена глава, а в голямата купа, която носеше, нещо взе да се плиска в тишината.

Еберт се разсмя. Тук нямаше нито глави за трошене, нито коне за яздене. Така че май пак щеше да чука муй цай . Може би това щеше да успокои пулса му и да прогони неспокойствието от тялото му. Обърна се и пое към апартамента си. Вътре започна да се съблича. Разкопча туниката си, приближи се до комсета и въведе кода.

Обърна се, метна туниката си на един стол, приближи се до вътрешната врата и похлопа. Един прислужник веднага си подаде главата.

— Доведи муй цай в стаята ми и си върви. Тази вечер няма да ми трябваш повече, Ло Вен.

Прислужникът се поклони и излезе. Еберт се обърна и погледна към екрана. Този път имаше много съобщения — предимно от приятели, които му честитяха поста. Но сред тях имаше и едно, което той очакваше. От Де Вор.

Прочете го и се засмя. Значи срещата с американците беше минала добре. Хубаво. Това запознанство беше още едно нещо, за което Де Вор му беше задължен. Нещо повече, Де Вор искаше от него още нещо.

Усмихна се, седна и събу ботушите си. Бавно, лека-полека Де Вор му ставаше все по-задължен. Все повече му се налагаше да разчита на него — отначало за дреболии, но вече за все по-мащабни неща. И това беше хубаво. Защото той щеше да държи сметка за всичко.

На вътрешната врата се почука леко.

Той се извърна на стола.

— Влез — каза тихо.

Вратата се отвори. За миг тя остана там, гола — гледаше го, а светлината отзад очертаваше силуета й. Беше толкова красива, така прекрасно сложена, че пенисът му се втвърди още щом я погледна. После тя се приближи и се засуети около него, като му помагаше да съблече и последните си дрехи.

Щом свърши, коленичила на пода пред него, тя погледна нагоре.

— Добре ли прекарахте вечерта, господарю?

Той я придърпа в скута си, започна да гали врата и раменете й, вгледа се в тъмните й влажни очи. Допирът на топлата й плът към неговата възпламеняваше кръвта му.

— Никога не съм прекарвал по-добре, Сладка Флейта. Никога през целия си живот.

Де Вор прибра стъкленицата обратно в калъфа, запечата капака и го подаде на Леман.

— Гледай да не я изпускаш, Щефан, каквото и да правиш. И се погрижи Ханс да знае какво трябва да прави с нея. Той знае, че идва, но не знае точно какво представлява. Ще бъде любопитен, така че най-добре му кажи нещо, макар само за да уталожиш любопитството му.

Албиносът пусна калъфа с формата на пура във вътрешния си джоб и закопча туниката си догоре.

— И какво да му кажа?

Де Вор се разсмя.

— Ами защо този път не му кажеш истината? Кажи му, че убива хан . Ще му хареса.

Леман кимна, после се поклони и се обърна.

Наблюдаваше как Леман си отива, след това се приближи и извади кожите от шкафа в ъгъла. Вече беше твърде късно за сън. Вместо това щеше да отиде на лов. Да, щеше да е хубаво да посрещне зората на открит планински склон.