Дейвид Уингроув - Бялата планина

Погледна напред, отвъд бариерите, пред които се бяха струпали малки тълпи от просяци. Вече бяха започнали да се дърлят и да се бият помежду си за получената жалка милостиня. Щом се приближи, видя как един мъж падна и неколцина се спуснаха върху му, удряха го, ритаха го и му отнеха малкото, което имаше. Застаналите наблизо стражи зяпаха и се смееха.

Смееха се… той избърса уста — от всичко видяно му се повръщаше. След това се спусна край бариерата, без дори да погледне подадената му монета.

Вътре в имението тържеството щеше да започне всеки момент. На върха на огромното стълбище Клаус Еберт прегърна сина си през раменете и огледа събралите се хора, изпълнили огромната зала долу под тях.

— Приятели мои! — извика той, след това се разсмя. — Какво ли мога да кажа? Изпълва ме такава гордост! Синът ми…

Притегли Ханс и го целуна по бузата, после пак се огледа, като се усмихваше и се смееше, сякаш беше пиян.

— Ела, татко — прошепна му Ханс, засрамен от внезапните прочувствени излияния на баща си. — Давай да приключваме. Ще припадна от глад.

Клаус го погледна и се усмихна широко, после се разсмя и пак стисна рамото му.

— Както кажеш, Ханс — обърна се и махна широко с ръка. — Приятели! Нека тази вечер забравим официалностите. Яжте, пийте, веселете се!

Слязоха надолу по стълбите — баща и син — и се сляха със събралата се в подножието им навалица. И Толонен беше тук — строен и елегантен в старостта си; стоманеносивата му коса беше пригладена назад, той гордо носеше парадната си генералска униформа за последен път.

— Ей, Кнут — Клаус Еберт взе една чаша от подноса на прислужника, — ти май си облякъл униформата на Ханс!

Толонен се разсмя.

— Само за малко, Клаус. Да я поразнося, за да не го стяга!

Наоколо избухна гръмогласен смях. Ханс се усмихна и се поклони, после се огледа.

— Джелка не е ли тук?

Толонен поклати глава.

— Боя се, че не, Ханс. Пострада, докато тренираше тази сутрин. Нищо сериозно, най-обикновено изкълчване, но докторът каза, че най-добре ще е да си почива. Беше много разочарована, това мога да ти кажа. Че тя си прекара цели два дена в търсене на нова рокля, която да облече тази вечер!

Ханс почтително сведе глава.

— Много ми е тъжно, че го чувам, уважаеми тъсте. Надявах се тази вечер да танцувам с нея. Но може би двамата ще дойдете на вечеря — скоро, когато нещата се поуталожат.

Толонен се усмихна, зарадван от поканата.

— Това би било чудесно, Ханс. И би компенсирало разочарованието й, сигурен съм.

Ханс се поклони и продължи нататък — обикаляше, бърбореше с всички приятели на баща си и бавно си проправяше път към малката групичка в дъното на залата, докато най-накрая стигна при тях.

— Майкъл! — възкликна той и прегърна стария си приятел.

— Ханс! — Левър притегли Еберт към себе си, след това се отдръпна. Бяха съученици от Оксфорд, където учеха в гимназията, преди Левър да постъпи в бизнес колежа, а Еберт — във военната академия. Но през цялото това време бяха поддържали връзка.

Еберт отмести поглед от стария си приятел и поздрави останалите с усмивка.

— Как пътувахте?

— Толкова добре, колкото се очакваше! — разсмя се Левър, след което се наведе по-близо до него. — Кога, в името на всички богове, ще оправят онези неща, Ханс? Ако имаш някакво влияние над Ли Юан, накарай го да прокара поправка към Едикта, за да имат възможност да построят нещо по-удобно от тези трансатлантически ракети!

Еберт се разсмя и се приведе към него.

— Ами моят приятел? Хареса ли ви компанията му?

Левър се спогледа със спътниците си, после се разсмя.

— Мога да кажа от името на всички, че беше много интересно преживяване. Никога не бих се сетил, че…

Еберт се усмихна.

— Не. И нека си го оставим така, става ли? — обърна се, огледа се и хвана Левър под ръка. — А подаръкът му?

Левър се опули.

— Ти си знаел?!

— Разбира се. Но хайде, ела с мене. Нека да се поразходим навън. В градината е прохладно. Можем да поговорим, докато се разхождаме. За Чун Куо, за Та Цин , за мечтите за империя.

Левър се разсмя тихо и наведе глава.

— Хайде, води ме…

Когато и последните гости си тръгнаха от имението на Еберт, вече минаваше четири часа. Ханс, който ги наблюдаваше от балкона, потисна една прозявка, после се обърна и влезе обратно вътре. Не беше пил, ала се чувстваше пиян — издигнат на гребена на огромна и буйна приливна вълна от доволство. Никога нещата не бяха стояли по-добре. Същата тази вечер баща му му беше прехвърлил още шестнайсет компании и сега той контролираше почти една четвърт от огромната империя „Джен Син“. Най-после животът беше започнал да се отваря пред него. Преди това беше дръпнал Толонен настрани и бе предложил да ускорят сватбата му с Джелка, и макар че отначало старецът като че ли се почувства малко смутен, щом Ханс бе заговорил за усещането за стабилност, което би му донесло това, Толонен доста се бе въодушевил — почти толкова, колкото ако идеята беше негова собствена.