Дейвид Уингроув - Бялата планина

Ли Юан въздъхна. Пет поколения наред семейство Шепърд бяха съветници на семейството му. Потомци на архитекта, проектирал Града, те живееха отвъд стените му, извън законите му.

— Чун Ху-ян е действал така, както е смятал, че е длъжен, но държа за в бъдеще всяко съобщение — с думи или без — което идва от семейство Шепърд, да ми се предава директно и веднага, майстор Нан. Тази картина — ти разбираш ли какво означава?

— Не, чие хсия .

— Не. Нито пък явно канцлер Чун разбира. Тя означава, че Хал Шепърд умира. Дървото му беше подарък от моя баща. Трябва веднага да замина там и да поднеса почитанията си.

— Но, чие хсия …

Ли Юан поклати глава.

— Знам, майстор Нан. Видях програмата си за утре. Но ще трябва срещата да се отложи. Това не може да чака. Той беше приятел на баща ми. Не би било уместно да пренебрегна този зов, колкото и странно да е изразен.

— Зов ли, чие хсия ?

— Да, майстор Нан. Зов.

Извърна се и отпи от ча . Никак не му се искаше да вижда Хал Шепърд в подобно състояние, но щеше да е хубаво отново да се види със сина му; да поседят, да поговорят.

Лека колеблива усмивка изви устните му. Да, хубаво ще е да си поговори с него, защото наистина точно сега се нуждае от огледало: от някой, който ясно да го отразява отсреща. А кой би могъл да направи това по-добре от Бен Шепърд? Кой — в цялото Чун Куо?

Мъжът залитна край него и се подпря несигурно на стената, навел глава, като че ли беше пиян. За миг сякаш аха-аха щеше да загуби съзнание; цялото му тяло висеше отпуснато под протегнатата му ръка. После вдигна глава и се протегна странно, сякаш се мъчеше да се отърси от нещо. Чак тогава Аксел разбра какво прави онзи. Пикае.

Аксел извърна глава, след това се обърна обратно — беше доловил някакво раздвижване зад себе си. Двама стражи бабанки — хан — облечени в тъмнозелените униформи на „Джен Син“, а не в пепелявосиньото на силите за сигурност, тичаха с извадени палки към мъжа.

— Какво си мислиш, че правиш бе, да ти еба майката? — кресна единият и грубо го сръга.

Онзи залитна към стената.

Беше едър — или някога е бил едър — но сега дрехите му висяха около тялото. Дрехите му също бяха хубави, но както и на повечето хора, които се събираха тук, бяха целите в кир и мръсотия. Лицето му също беше болнаво. Кожата му беше на петна, лявото му око — почти затворено; тъмна, жълто-зелена синина покриваше почти цялата му лява буза. Вонеше, но и това не беше нещо необичайно — тук се навъртаха предимно просяци.

Погледна към стражите със замъглени очи, след това вдигна брадичка — сякаш припомнил си отдавна забравен жест на гордост.

— Идвам при генерала — каза несигурно; гордостта бавно изтичаше от него, докато най-накрая главата му отново клюмна. — Нали разбирате… — измърмори оправдателно; един мускул на бузата му беше започнал да трепка. — Предаването на поста… за това съм дошъл. Видях го по новините. Чух го. „Елате тук“ — така казаха. И ето на, дойдох.

Стражът, който беше заговорил пръв, изсумтя от отвращение.

— Лайнар такъв! — измърмори той. — Шибан лайнар. Ти какво си мислиш, бе, та пикаеш на стената на танга? — след което без предупреждение замахна с палката и фрасна просяка отстрани по главата.

Човекът се строполи долу и изстена силно. Щом падна, двамата стражи му се нахвърлиха, надвесиха се над него и започнаха да го удрят по главата и по тялото, докато той не затихна неподвижен.

— Шибан лайнар! — повтори първият и отстъпи назад. Обърна се и хвърли гневен поглед към насъбралата се тълпа. — Какво гледате, бе? Я вървете на майната си! Чупка! Майната ви! Хайде, докато не съм ви подпочнал и вас! — вдигна заплашително палка, но вече го бяха разбрали. Бяха започнали да отстъпват назад още щом се обърна.

Аксел остана там още малко — напрегнат, разтреперан от гняв; после се обърна. Нищо не можеше да направи. Или поне нищо, което не би му докарало беля на главата. С двама би се справил, но из цялата зала се бяха пръснали петдесетина и повече от тия копелета — блъскаха всеки, който им се изпречеше на пътя, и въобще се стараеха да се правят на колкото се може по-неприятни. Знаеше ги тези хора. Мислеха се за голяма работа — големи бойци, обучени да се справят с всичко — но повечето от тях не се бяха справили с основния курс на обучение в силите за сигурност, или ги бяха докарали от Плантациите, където стандартите бяха много по-ниски. В много случаи поведението им беше просто форма за компенсация на провала, задето се налагаше да носят тъмнозелени униформи на частна охрана, а не имперското синьо.