Дейвид Уингроув - Бялата планина

Не, никога през целия си живот не се беше чувствал толкова опустошен, толкова празен.

Скръцна със зъби — бореше се с чувствата си. „Бъди силен — каза си, — бъди твърд срещу онова вътре в тебе.“ Пое си дълбоко въздух и се загледа в езерото. Баща му беше прав. Само любов не беше достатъчна. Без доверие — без всички онези качества, които превръщаха любовта в нещо твърдо и веществено — любовта беше рак, който изяждаше мъжа и го правеше слаб.

А той не можеше да бъде слаб, защото вече беше танг, беше един от Седмината. Трябваше да остави зад гърба си всички човешки слабости. Трябваше да приеме по-твърда форма.

Обърна се и бързо се отправи по пътеката към двореца.

На вратата на бащините си покои се спря — никак не му се искаше да влиза вътре. Погледна пръстена, тежък и непознат, легнал върху средния пръст на десницата му, и осъзна, че нищо не би могло да го подготви за това. Смъртта на баща му и ритуалът на погребението бяха събития от много голямо значение, ала никое от тях не беше толкова истинско като този прост, личен момент.

Колко често беше идвал от градината и бе намирал баща си, седнал зад бюрото, а наоколо — секретарите и министрите му. Колко често старецът бе поглеждал нагоре и го бе забелязвал там, където стоеше сега, и с лека сдържана усмивка го бе канил да влезе.

А сега нямаше кой да му дава такова разрешение. Никой освен самия него.

Защо тогава беше толкова трудно да направи първата малка крачка и да прекрачи прага? Защо чувстваше почти първичен страх при мисълта да седне зад бюрото — да погледне натам, където стоеше сега?

Може би защото знаеше, че на вратата няма да има никой.

Ядосан на себе си, пристъпи в стаята. Сърцето му тупаше бясно в гърдите, сякаш беше крадец. Разсмя се неловко и се огледа, като че ли виждаше всичко за първи път.

Стаята беше продълговата, с висок таван, обзаведена традиционно. Бюрото на баща му, чиито огромни извити крака бяха във формата на дракони, се издигаше върху масивен подиум в дъното на стаята, оградено с нисък позлатен парапет като стая в стаята, а в стената отзад беше вграден големият символ на Юе Лун . За разлика от собствената му стая, тази изглеждаше определено мъжка — нямаше висящи саксии, нито кръгли гърнета, пълни с екзотични растения, които да разчупват богатата й ян-тежест. Всъщност нямаше и следа от зеленина, само вази, паравани и старинни стенни ковьори, изтъкани от копринени и златни нишки.

Пристъпи по-навътре и спря до огромен бронзов казан. Сега той беше празен, но си спомни времето, когато беше пълен с хиляди най-различни мънички предметчета, изрязани от нефрит; спомни си един ден, когато си беше играл там, на пода, а яркоцветните фигурки — изящни миниатюри в синьо, червено и зелено — бяха пръснати около него. Тогава беше четири, най-много петгодишен, ала все още си ги спомняше живо; усещаше хладната им, гладка на пипане повърхност под пръстите си.

Обърна се. На стената вдясно висеше огледало; старинно метално огледало на династията на танговете, чиято повърхност беше покрита с фигури и надписи, подредени в серия концентрични кръгове, излизащи навън от центъра. Ли Юан се приближи и го разгледа. Центърът — просто, неукрасено кръгче — представляваше неделимостта на всичко създадено. Заобикаляха го животните на Четирите квадрата: Тигърът, символ на запада и на господарското достойнство, на смелостта и мъжеството в битка; Фениксът, символ на юга и на красотата, мира и благоденствието; Драконът, символът на изтока, на плодовитостта и на мъжката сила, и Костенурката, символ на севера, на дълголетието, силата и постоянството. Зад тези четири животни следваха осемте триграми, заобиколени от дванайсетте земни клона на зодиака — плъх, вол и тигър, заек, дракон и змия, кон, коза и маймуна, петел, куче и свиня. Група от двайсет и четири пиктограми разделяше този от следващия кръг с животни — всичко двайсет и осем, символизиращи съзвездията.

Отмести поглед от фигурите за миг и видя лицето си, отразено зад символите и архетипите на вселената на хан . Тези огледала бяха ху хсин чан и се твърдеше, че притежават магическа сила и предпазват собственика си от злини. Освен това твърдяха, че в подобно огледало можело да прозреш тайните на бъдещето. Но той вярваше малко на хорските приказки. Та той едва виждаше собственото си лице, да не говорим за лицето на бъдещето.

Извърна глава — изведнъж го беше връхлетяло огорчение. Огледала: твърдеше се, че те символизирали брачното щастие, но собственото му щастие сега беше разбито и парчетата бяха пръснати.