Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Моля ви, приятели, не ме бъркайте с някого — с този подарък не искам да задължа никого. Наистина бих се почувствал много обиден, ако го приемате по такъв начин. Аз не съм търговец. Не бих си и помислил да търся някаква материална изгода от срещата ни. Нека това да е просто малък знак за нашата дружба, а?

Огледа ги всичките подред — Левър, Кустоу и най-накрая Стивънс и забеляза как е спечелил всички с простотата на този ход.

— Добре. Тогава изчакайте тук. В другата стая е.

Остави ги и се върна след миг с обемист четвъртит пакет, обвит в червена коприна.

— Заповядайте — подаде го на Левър. — Ще го отворите по-късно — ако искате, докато летите към дома на Еберт, но по-късно. И каквото и да решите да правите с него по-нататък, не забравяйте, че за да стигне това до вас, са били направени големи жертви. И нека не го вижда никой, на когото не се доверявате като на брат.

Левър се вгледа в пакета с пламнал от любопитство поглед, след това отново вдигна очи и се усмихна.

— Нямам представа какво е това, но ще направя както казвате. И благодаря, Хауард. Благодаря за всичко. Когато дойдете в Америка, непременно заповядайте у нас.

Де Вор се усмихна.

— Много любезно от ваша страна, Майкъл. Наистина много любезно.

— Е, Щефан, какво ще кажеш?

Щефан се задържа още миг пред едностранното огледало, после се обърна и погледна към Де Вор. Беше наблюдавал всичко.

— Турнирът… Нарочно загуби, нали?

Де Вор се усмихна доволен, че Леман е забелязал.

— Можех да го бия. Не още от първата игра може би, но вероятно от третата. Той играе по един и същи начин. Такива са си те, американците. Мислят по определен начин и аз като че ли започвам да го разпознавам. Точно затова трябва да отида там. Що се отнася до нас, Европа е мъртва. Изцедили сме всичко от нея. Ако искаме да завършим крепостите, ни трябват парите на американците. Трябва да ги убедим да инвестират в нас — да ги накараме да видят в нас средството, чрез което биха могли да съборят Седмината.

— Ами Кървал? Ти му обеща да убиеш дъртия Еберт. Дали това е умно?

Де Вор се разсмя.

— Ако рекат боговете, дъртият ще умре до шест месеца, той ще си умре, пък аз ще кажа, че е моя работа. Но с нищо няма да им помагам. Не обичам кой знае колко Клаус Еберт — според мене той е надут дърт пръдльо, да си кажем правичката — но той е баща на Ханс. Ако го убием, ще рискуваме всичко. Не, това ще го оставим на съдбата. А ако Кървал възрази… — той се разсмя. — Е, с това можем да се оправим, ако стане и когато стане, нали? Ако и когато.

Беше нощ. Ли Юан беше застанал на моста и се взираше в езерото — наблюдаваше как пълната луна танцува върху чернотата. Тонджиян беше притихнал, гостите си бяха тръгнали. Телохранителите му стояха надалече съвсем неподвижни — като статуи в посребрения мрак.

Денят беше дълъг и напрегнат. Беше станал в четири, за да нагледа последната подготовка за погребението на баща си и да посреща пристигащите опечалени. Церемонията беше проведена в най-хубавите часове на сутринта, последвана от неофициално заседание на Седмината. Разговорите с министри и различни висши чиновници бяха погълнали останалата част от следобеда и той се захвана със задачата да върже свободните нишки на бащината си работа и да се подготви за собствената си коронация след три дни. И други неща. Толкова много други неща.

Чувстваше се изтощен, ала трябваше да свърши още много неща, преди да се оттегли в покоите си.

Обърна се и погледна към двореца. Мислеше си колко огромен и пуст изглеждаше без присъствието на баща му. Сега беше останал само той — само Ли Юан, втори син на Ли Шай Тун. Последният от рода. Последният Ли.

Лек ветрец раздвижи тръстиките по края на езерото. Той вдигна поглед и същото онова чувство на оголеност — онова студено, почти физическо усещане за самота — го обля отново. Къде бяха братята, братовчедите му? Или бяха мъртви, или никога не се бяха раждали. И сега беше останал само той.

Тънка облачна паяжина забулваше като воал яркото лице на луната. В далечината самотна гъска прекоси небето и ритмичното пляскане на крилата й я понесе към него.

Той потрепери. Днес се беше преструвал на силен; бе държал лицето си безизразно като стена, зад която криеше чувствата си. Така и трябваше да бъде оттук нататък, защото сега той беше танг и животът му вече не му принадлежеше. Цял ден бе заобиколен от хора — безброй хора, които му се кланяха ниско и изпълняваха каквото им нареди — и все пак никога досега не се беше чувствал толкова самотен.