Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Добре си се справил, Андрю. Твърде добре!

Кървал го погледна.

— А ти, Хауард? Ще спазиш ли обещанието си?

Де Вор стисна рамото му.

— Разбира се. Някога да съм те разочаровал? Но хайде да вървим оттатък. Нашите млади приятели ще се чудят защо се бавим. Разбрах, че нашият приятел Кустоу води със себе си своя шампион по уей чи и на мене ми се ще да пробвам да изиграя една игричка с него.

Кървал кимна.

— Добър е. Виждал съм го как играе.

Де Вор го погледна в очите.

— Добър колкото мене ли?

Кървал се обърна и вдигна от масата малкия смъртоносен слайд.

— Казват, че следващата година можел дори да претендира за титлата.

Де Вор се разсмя.

— Може и да е така, но още не си ми отговорил. Виждал си ме как играя. Би ли твърдял, че е добър колкото мене?

Кървал прибра слайда обратно в куфарчето, щракна закопчалките и погледна Де Вор колебливо; не беше сигурен как ще приеме истината.

— Да ти кажа честно, Хауард — да. Добър е колкото тебе. А може би и много по-добър.

Де Вор се обърна и закрачи из стаичката, потънал в собствените си мисли. След това отново се обърна към Кървал и на лицето му светна усмивка.

— Нашият приятел Кустоу… случайно да знаеш дали обича да се обзалага?

Де Вор вдигна поглед от дъската и се поклони на противника си, признавайки се за победен. Играеха пета игра и този път беше стигнал най-близо до победата. Този път противникът му хан го бе победил само с един камък. Въпреки това резултатът от турнира беше убедителен: триумф за шампиона на Кустоу с пет на нула, като две игри бе победил с разлика от повече от двайсет камъка.

— Още пет? — усмихна се Кустоу. Беше спечелил добре от състезанието — Де Вор бе заложил по пет хиляди юана на всяка игра и още десет хиляди за целия турнир.

Де Вор го погледна, признавайки победата му.

— Ще ми се да имах време, приятелю, но трябва да пристигнете в имението на Еберт в девет, а вече е шест. Но ето какво ще ви кажа. Когато дойда в Америка, ще играя отново с вашия човек. Това би ми дало възможност да си върна парите.

Левър се наведе напред в креслото си.

— Значи смятате да идвате в Америка, ши Де Вор? Няма ли да е доста опасно за вас?

Де Вор се усмихна.

— Животът е опасно нещо, Майкъл. И въпреки че винаги си струва да внимаваш, докъде ли щеше да стигне всеки от нас, ако не поемахме рискове?

Левър погледна двамата си приятели.

— Вярно е. Но човек трябва внимателно да си подбира приятелите в тези несигурни времена.

Де Вор наклони леко глава — разбираше за какво му намекват. Бяха склонни да работят с него, ала трябваше да се посветят на това докрай. Трябваше да им даде и други основания да се съюзят с него.

— И лейтенантите си — също. Вземете например моя човек, Мах. Добре ми служи при нападението над Плантациите на танга.

Левър се разсмя изненадано.

— Значи сте били вие? Но аз си мислех, че…

— Мислели сте си онова, което трябваше да си мисли всеки. Че е работа на Пин Тяо . Ала не — беше работа на моите хора.

— Разбирам. Но защо? Защо не кажете, че сте вие?

— Защото понякога е удобно да накараш враговете си да мислят, че истината е друга, а не такава, каквато е. Разбирате ли, Пин Тяо вече не съществува. Унищожих последните останки от тази организация преди два дена. И все пак, що се отнася до Седмината, тя все още съществува — и все още представлява заплаха за тях. И наистина, новият танг, Ли Юан, смята да предприеме борба срещу тях. Дал е наставления на новия си генерал да използва каквато войска му е необходима, за да ги унищожи и то на всяка цена. Подобно пилеене на средства и енергия е добро дошло, не мислите ли?

Левър се разсмя.

— Да! И в същото време то отвлича вниманието от вашата дейност тук, в Пустошта. Това ми харесва.

Де Вор кимна доволен. В тези младежи тук имаше огън. Не бяха като европейските си връстници. Гневът им беше чист. Оставаше само да се канализира.

Изправи се, поклони се още веднъж на противника си, заобиколи масата и застана с лице срещу тримата младежи.

— Още едно нещо, преди да си тръгнете оттук. Нещо, което искам да ви подаря.

Левър погледна към приятелите си, после сведе глава.

— Благодарим ви, ши Де Вор, но вашето гостоприемство е достатъчна награда за нас.

Де Вор разбра. Левър беше свикнал с поднасянето на подаръци в бизнеса, които караха човек да се чувства задължен. Това беше номер, който хан използваха много често. Той поклати глава.