Дейвид Уингроув - Бялата планина

В колата, с която пътуваха обратно към Нанкин, Джелка беше седнала срещу баща си, слушаше го и за първи път в живота си усещаше колко помпозни и празни са думите му. Например, когато каза, че били в началото на нов „златен век“. Глупости! Беше чела специалните доклади за положението по долните нива и знаеше колко е зле. С всеки ден нарастваше недоволството от Седмината и тяхното управление — избухваха стачки, бунтове, убиваха чиновници — ала той беше сляп за всичко това. Говореше за растеж и стабилност и за славните години, които идват. Години, които щели да повторят величието на неговата младост.

Тя дълго седя така, без да се обажда, с наведена глава. После изведнъж го погледна в очите.

— Не мога.

Той млъкна по средата на думата.

— Не можеш какво?

Тя се взираше в стоманеносивите му очи и се опитваше да събере кураж.

— Не мога да се омъжа за Ханс Еберт.

Той се разсмя.

— Не ставай глупава, Джелка. Всичко вече е уредено. Освен това Ханс вече е генерал.

— Не ме интересува! — яростта в думите й го сепна. — Просто не мога !

Той поклати глава, след това се наведе към нея.

— Не бива да говориш така, Джелка. Не бива!

Тя му хвърли дързък, яростен поглед.

— Защо? Така го чувствам! Ако се омъжа за Ханс, това ще ме убие. Ще се съсухря и ще умра.

— Глупости! — кресна й той, вече ядосан. — Що за глупости! Не виждаш ли как те гледа момчето? Той е влюбен в тебе до уши!

Тя сведе поглед и поклати глава.

— Ти не разбираш. Наистина не разбираш, нали? — тя сви рамене, после отново вдигна очи. — Аз не го харесвам , татко. Аз… — засмя се тихо, болезнено. — Как бих могла да се омъжа за някой, когото дори не харесвам?

Той застина, присвил очи.

— Виж какво, моето момиче, ще се омъжиш и то по-скоро, отколкото си мислиш. Договорих нова дата за сватба. След месец.

Тя залитна назад и се втренчи в него. Беше зяпнала от изненада.

Той се наведе и заговори по-меко:

— Не исках да ти го кажа по този начин, но това е положението. И край с тези глупости. Ханс е прекрасен младеж. Най-добрият от най-добрите. И ти си голяма късметлийка, само дето трябва да си избиеш всички онези глупости от главата. По-нататък ще го разбереш. И ще ми благодариш.

— Да ти благодаря ! — нотката на недоверие в гласа й отново го накара да настръхне.

— Да. Ще ми благодариш . А сега престани. Настоявам.

Тя поклати глава.

— Ти не го познаваш, татко. Той държи в къщата си едно момиче — лудо момиче, чието бебе е убил — и съм чувала, че…

— Стига!

Толонен скочи на крака и колата се залюля. Щом забави ход, седна. Лицето му бавно пребледняваше.

— И думица не искам да чувам повече от тебе, моето момиче. Нито дума повече. Ханс е прекрасен младеж. А тези лъжи…

— Не са лъжи. Видях я. Видях какво й е сторил.

— Лъжи… — натърти той и поклати глава. — Наистина… не мога да повярвам, Джелка. Такова поведение. Ако майка ти беше жива…

Тя рязко наведе глава, разтреперана от гняв. Богове! Да споменава майка й в такъв момент. Започна да диша по-бавно, за да се успокои, после отново повтори:

— Не мога.

Вдигна очи и забеляза как я гледаше: студено, толкова далече от нея и чувствата й, сякаш беше непознат.

— Ще се омъжиш за него — рече той. — Щом аз казвам, ще се омъжиш.

Лекарят продължаваше да се занимава с рамото на Кар, когато доведоха мъжа. Кар се обърна с болезнена гримаса, махна на доктора да се отдръпне, после се наведе през масата и огледа новопристигналия.

— Сигурен ли си, че това е той? — попита и погледна към Чен.

Чен кимна.

— Проверихме всичко. Май е точно онзи, който твърди, че е. Кар се усмихна, след това се облегна назад. За миг болка изкриви лицето му.

— Добре. Значи вие сте Райд, така ли? Томас Райд. Е, кажете ми, ши Райд, какво търсите тук?

Мъжът сведе очи, прикривайки мимолетно обзелия го страх, после събра кураж и заговори:

— Нали разбирате, аз бях там. Когато нападнахте крепостта. Бях там с лейтенанта на Човека…

— Човека ли?

— Де Вор. Ние така му викаме. Човека.

Кар погледна към Чен.

— И?

— Ами аз бях там и после. Ние с Леман…

— Леман?

— Щефан Леман. Албиносът. Синът на низшия секретар Леман.

Кар се разсмя изненадано.

— Значи той е лейтенант на Де Вор?

— Да. Та виждате ли, бях с него. Отидохме да занесем нещо на Човека. Но когато се върнахме малко след осем, видяхме доста отдалече вашите транспортьори и разбрахме, че е станала беля. Полетяхме на юг и после се върнахме, прекосихме долината пеша и се изкатерихме до развалините.