Дейвид Уингроув - Бялата планина

След малко екранът светна и десетократно увеличеното лице на танга на Северна Америка го изпълни.

— Братовчеде Юан, надявам се, че си добре. И честито. Как са съпругите ти?

— Съпруги като съпруги, Ву Ши. Но чуй сега. Мислех си за онова, което говорихме, и вярвам, че съм намерил решение.

Ву Ши вдигна вежди. Преди няколко седмици неговите източници от силите за сигурност бяха разкрили съществуването на ново народно движение, „Синовете на Бенджамин Франклин“. Засега нищо не ги свързваше с нещо, което поне отдалече да наподобява заговор срещу Седмината, нито пък можеха да им се припишат някакви актове на насилие или подбуждане на вълнения. В това отношение те строго спазваха буквата на закона. Ала самото съществуване на такова тайно общество — което, както предполагаше името му, се връщаше към забраненото минало — беше причина за сериозна тревога. При други обстоятелства той би могъл просто да залови най-видните фигури и да ги унищожи. Но тези не бяха обикновени луди глави. „Синовете“ без изключение бяха наследници на някои от най-големите компании в Северна Америка. Проблемът на Ву Ши беше как да спре дейността им, без да се изолира от техните могъщи и влиятелни бащи. Проблемът беше заплетен, а фактът, че не е извършено никакво „престъпление“, усложняваше нещата, защото липсваше и претекст за действия.

— Решение ли, Ли Юан? И какво решение?

— Изпратих един човек в твоя Град, Ву Ши. Като мой пратеник, би могло да се каже, макар и той самият да не го знае.

Ву Ши се намръщи и леко се наведе напред. Образът му се разкриви за миг, после пак придоби яснота.

— Пратеник?

Ли Юан обясни.

След това Ву Ши се облегна назад и се замисли.

— Разбирам. Но смяташ ли, че ще свърши работа?

— Няма гаранция, но ако се провалим, нищо не губим, нали така?

Ву Ши се усмихна.

— Доста разумно звучи.

— Ще се грижиш ли за момчето заради мене?

— Като за собствен син, Ли Юан.

— Добре. Тогава те оставям, Ву Ши. Много работа трябва да свърша до вечерта.

Ву Ши се разсмя.

— И през нощта също, а?

На лицето на Ли Юан се изписа моментно колебание, после той се усмихна насилено в отговор на Ву Ши и леко се поклони на другия танг, преди да прекъсне връзката.

През нощта. Потръпна. През нощта искаше само да остане сам. Но не това беше съдбата му. Сега беше женен. Имаше задължения към съпругите си. И към предците си. Защото трябваше да осигури наследник. Да продължи рода. Така че да не се прекъсне веригата, да поднесе даровете на потомците си, да се погрижи за гробовете.

Ала въпреки това сърцето му сякаш беше мъртво. Още от сутринта новороденото не можеше да му излезе от ума — представяше си го в ръцете на Фей Йен, облегната на възглавници в леглото в имението на баща си.

Поклати глава и се изправи. Болеше. Много болеше, но това вече беше зад гърба му. Така и трябваше. Животът му беше пред него и той не можеше да продължи да носи болката като отворена рана. Нито пък можеше да чака времето да излекува белезите. Трябваше да продължи да натиска. Защото сега беше танг. Танг.

Взираше се в пакета, подпрял длани на бюрото — все още не можеше да реши дали да го изпрати. После се наведе и натисна звънеца.

— Пратете ми Нан Хо.

Разпитът на момчето беше излязъл по-успешен, отколкото биха се осмелили да се надяват; наяве излезе и лъжата на директора Шпац за „нулевия принос“ на Уард към Проекта. Уард помнеше всичко. Всъщност мащабът на знанията му за проекта „Жица в главата“ беше изненадал всички. Въз основа на онова, което той им бе съобщил, можеха да реконструират устройството за броени месеци. Устройство, което щеше да е много по-съвършено от онова, с което Шпац се бе провалил по такъв зрелищен начин.

Този път щеше да се справи както трябва. Да се погрижи да бъдат назначени нужните хора; проектът да бъде адекватно финансиран и охраняван както трябва. Не, този път нямаше да допусне никакви грешки.

Грешки. Разтърси глава. Много лошо беше преценил всичко. Трябваше да се довери на инстинкта си за момчето, но не беше на себе си. Цялата тази история с Фей Йен го беше подлудила. Не можеше да вижда ясно нещата. Но сега можеше да постави всичко на мястото му. Да възнагради момчето. И наистина, как по-добре да накара Уард да му стане верен освен чрез връзките на благодарността? А му беше нужна верността на момчето. Сега го разбираше. Разбираше какво едва не беше загубил поради невнимание.

Такъв талант като този на Ким се появяваше рядко на света. Беше безценен дар. И онзи, който го впрегнеше да работи за него, можеше да има само полза. В Чун Куо настъпваше промяна — независимо дали това им харесваше или не — и трябваше да намерят начин да я обуздаят. Уменията на Уард — геният му, ако щете — биха могли да се окажат полезни не за да предотвратят Промяната — не можеш да спреш надигащия се прилив — а за да й придадат форма, съобразена с желанията на Седмината.