Ф. Уилсън - Един ден от живота

— Казах ти, Мария, никакви обаждания!

Не стига, че целият град му се смееше задето е такъв гавоне , да позволи на Господин Никой да го прецака и да му отмъкне колата, пък и още по-лошо, неговите топки щяха да се въртят на бавен огън заради липсващите пари и наркотика, ами и Мария не можеше да следва едни прости инструкции. Изобщо не трябваше да се прибира вкъщи. По-добре да бе отишъл при Франи на „Грийн Стрийт“. Франи правеше каквото й наредят. Беше хиляда пъти по-добра. Той й плащаше наема.

— Но той каза, че има информация относно колата ти.

Алдо рязко протегна ръка.

— Дай ми това! Ало!

— Господин Амико, сър — каза един много почтителен глас. — Много съжалявам за това, което се случи днес в пералнята. Ако знаех, че става дума за вас, нямаше да правя проблеми. Но не знаех, нали разбирате, а пък съм много избухлив, така че съжалявам…

— Къде е колата? — каза Алдо много тихо.

— Тук при мен е и искам да ви я върна, заедно с парите, които взех и, ъъъ, другото пране и, ъъъ, онова в багажника, ако следите мисълта ми, а мисля че сте наясно какво искам да кажа.

Този ситен боклук се бе уплашил. Добре. Беше се стреснал достатъчно, че да иска да върне всичко. Още по-добре. Алдо въздъхна с облекчение.

— Къде е?

— В момента съм вътре. Говоря по прикачения към нея телефона. Но мисля да я оставя някъде и да ви кажа откъде можете да си я вземете.

— Да не си посмял! — Побърза да каже Алдо.

Умът му препускаше. Да си върне колата бе първата му грижа, само дето искаше да спипа и тоя хулиган. Ако не изравнеше резултата, щеше да мине адски много време, преди да може да мине по улицата с вдигната глава.

— Недей я оставя никъде ! Някой може да я гепи, преди да стигна дотам и тогава виновен ще си ти! Да се срещнем…

— Ааа, не! Не искам да ме надупчат!

„Напротив, ще те надупчат“ — си помисли Алдо, спомняйки си как тоя хулиган му навря магнумът на Джоуи в лицето.

— Ей, не се тревожи за това — каза кротко Алдо. — Вече се извини и ще върнеш колата. Беше случайно. Ще приемем, че сме наравно. Честно казано, хареса ми как се биеш. Пред теб Джои изглеждаше така, все едно, че се движи на бавен кадър. Всъщност ти ми направи услуга. Накара ме да разбера колко слаба е охраната ми.

— Верно?

— Да бе. Някой като теб ще ми свърши чудесна работа. Искаш ли да заемеш мястото на Джоуи?

— Имате предвид да ви стана бодигард? Не знам, господин Амико.

— Помисли си. Като се видим довечера, ще поговорим. Къде ще се срещнем?

— Ъъъъъъ, какво ще кажете за закусвалнята „Хайуотър“. Тя е надолу по…

— Знам я къде е.

— Да, ами, там има една изоставена сграда, точно до нея. Какво ще кажете да се срещнем там?

— Чудесно. Кога?

— В десет и трийсет.

— Това е след малко…

— Знам. Но така ще се чувствам по-сигурен.

— Ей, не се тревожи! Дадената от Алдо Д’Амико дума е като банков депозит!

А аз ти обещавам, хулиган такъв, че си мъртъв!

— Да, ами, ако някой от нас закъснее, да знаете, че ще съм със скиорска маска. Предполагам, че не сте успели да ме огледате подробно в пералнята и не ми се ще да можете да го направите сега.

— Както искаш. Ще се видим в десет и трийсет.

Той затвори и повика жена си.

— Мария! Обади се на Джоуи. Кажи му да дойде веднага!

Алдо отиде при чекмеджето на бюрото си и извади малкия „Дженингс“ 22-ри, автоматик. Претегли го в ръката си. Малък, лек и зареден с високо подвижни, от дългите. Вършеше работа при близка стрелба. А Алдо възнамеряваше да го използва от доста близо.

Малко преди десет, Джак се покачи на покрива на закусвалнята „Хайуотър“ и седна с лице към старата сграда на Бордън. Видя как Райли и петима от хората му — цялата шайка — пристигат малко след него. Влязоха в сградата през задния вход. Двама от тях носеха големи издути торби. Изглежда бяха тръгнали на лов за мечки. Не след дълго се довлече и Алдо с трима умници. Те заеха позиции встрани от уличката и се изгубиха от погледа му в отсрещния край.

Явно никой не държеше да закъснее според модата.

Точно в десет и половина, една самотна фигура с тъмно палто, дънки и нещо, което приличаше на плетена сигнална шапка, премина по тротоара пред „Хайуотър“. Спря за момент, за да погледне през витрината. Джак се надяваше Джордж да се е покрил, както му беше поръчал. Тъмната фигура продължи. Когато стигна фасадата на сградата на Бордън се озърна наоколо, после се насочи към нея. Докато приближаваше зейналия вход, смъкна маската над лицето си. Джак не можа да види съвсем ясно модела, но приличаше на грубо копие на тази, която бе носил предишната вечер. Просто бе използвал малко оранжева боя…