О. Хенри - Един час пълноценен живот

Има поговорка, че човек, който не познава немотията, любовта и войната, не е усетил истинския вкус на живота. С правилността си тази мисъл трябва да се понрави на всеки любител на кратката философия. В тези три условия се заключава всичко, което си заслужава да се знае за живота. Повърхностният мислител може би ще реши, че към списъка трябва да се прибави и богатството. Не, съвсем не. Когато беднякът открие в подплатата на жилетката си четвърт долар, отдавна пропаднал там през някоя цепка, той запраща лота в такива дълбини на човешката радост, каквито един милионер никога не може да достигне.

По всичко личи, че мъдрата изпълнителна власт, която управлява живота, е взела мерки човек неизбежно да премине през тези три условия; и никой да не може да избегне всичките три. В селските краища те нямат чак такова значение. Бедността там по-леко се понася, любовта не е толкова гореща, а войната се свежда до разправии за някоя межда или зарад съседските кокошки. Тъкмо в големите градове нашият афоризъм придобива особена правдивост и сила. А на Джон Хопкинз съдбата бе отредила да преживее всичко това в сравнително кратко време.

Жилището на Хопкинз беше като хиляди други. До единия прозорец имаше фикус, до другия лежеше пълен с бълхи териер, който се чудеше кога ще дойде и неговият празник.

Джон Хопкинз беше като хиляди други. Работеше за двайсет долара на седмица в една девететажна сграда и се занимаваше навярно със застраховки или с подемни машини, а може би с педикюр или със заеми, или със скрипци, или с подновяване на дамски кожени гарнитури, или с уроци по валс (пет урока — пълна гаранция), или с изработка на изкуствени ръце и крака. Но не е наша работа да гадаем по тези външни признаци какво е призванието на господин Хопкинз.

Госпожа Хопкинз също беше като хиляди други. Златният зъб, склонността към заседнал живот, желанието да се поразходи в неделя, влечението към деликатесния магазин с домашно приготвени лакомства, гонитбата на стоки с намалени цени, чувството за превъзходство над жената от третия етаж, която носеше истински щраусови пера на шапката си и имаше на звънеца табелка с две презимена, тягостните часове, през които стоеше залепена на прозореца, бдителното избягване на човека, събиращ вноските за мебелите, неуморното внимание към звуковите ефекти на асансьорчето за храна — всички тези белези на обитателката на нюйоркските усои не и бяха чужди.

Само още един миг, посветен на умувания, и разказът ще потръгне.

В Големия град стават важни и неочаквани събития. Завиваш на ъгъла и едва не изваждаш с чадъра си окото на своя стар приятел от Кутней Фолс. Разхождаш се из парка и тъкмо да си откъснеш карамфил, нападат те бандити, линейката те откарва в болницата, оженваш се за медицинската сестра; развеждаш се, живееш без пукната пара, редиш се на опашка за безплатна чорба, оженваш се за богата наследница, носиш прането да се пере, плащаш членския си внос в клуба и всичко това дорде мигнеш. Шляеш се по улиците, нечий пръст те вика, дамска кърпичка пада пред теб, тухла пада върху теб, сгромолясва се я асансьорът, я банката ти, не мелиш с жена си или стомахът ти не мели гостилничарско ядене. Съдбата те подхвърля като късчето тапа във вино, отворено от келнер, комуто не си дал бакшиш. Градът е палав малчуган, а ти — червена шарка на играчката му, която той изблизва.

След плътния обед Джон Хопкинз седеше в жилището си, което му прилягаше като ръкавица. Седеше на тъмнокафявата, почти черна кушетка и съзерцаваше със сит поглед „Изкуството — във всеки дом“ във вид на картината „Буря“, забодена с кабърчета на стената. Госпожа Хопкинз, мърморейки под носа си, се жалваше от кухненската миризма, идваща от съседното жилище. Пълният с бълхи териер гледаше презрително Хопкинз и му се зъбеше човеконенавистнически.

Тук нямаше ни бедност, ни любов, ни война; ала и на такова безплодно дърво може да се присадят тези три калема — основа на пълноценния живот.

Джон Хопкинз се опита да втъкне няколко стафидки разговор в безвкусното сурово тесто на съществованието.

— В кантората поставят нов асансьор — каза той, — а шефът си пуска бакенбарди.

— Не думай! — откликна госпожа Хопкинз.

— Господин Уипълз — продължи Джон — дойде днес на работа с нов пролетен костюм. Много ми хареса. Такъв един сив с… — Той млъкна, изпитал изведнъж непреодолимо желание. — Ще се разходя до ъгъла да си купя пура за пет цента — заключи Джон.