О. Хенри: Кръговратът на живота

Мировият съдия Бинаджа Уидъп седеше на прага на съда и пушеше с бъзовата си лула. Синкавосиви в следобедната омара, Къмбърлендските планини се издигаха към зенита и затулваха почти половината небе. Една шарена кокошка се разхождаше важно-важно по „главната улица“ на селището и кудкудякаше глупаво.

По пътя се зачу скърцане на колела, после се появи облак прах, а с него и волска кола, която караше Ранси Билбро и неговата благоверна. Колата спря пред вратата на съда и двамата слязоха от нея. Ранси беше една суха върлина, надяната в жълтеникавокафява кожа, със сламен перчем отгоре. Невъзмутимият покой на планините го обгръщаше като броня. В жена му, тръпна от неосъзнати желания, биеха на очи нейната ръбатост, басмата и следите от употреба на енфие. Във всичко това прозираше глухият протест на една измамена младост, която не разбираше, че е отлетяла.

Мировият съдия пъхна нозе в обущата — и той си имаше достойнство — и стана да пропусне двамината.

— Ние, такова, искаме да се разоставим — каза жената и гласът й прозвуча като свистене на вятър в борови клони. Тя погледна мъжа си, сякаш го питаше дали в нейното изложение няма някакви неясноти, неточности, пристрастие или стремеж към лична изгода.

— Да се разоставим — повтори Ранси и кимна тържествено. — Като не върви, не върви. То в планината човек си е сам и кога се разбира с жена си. Пък като ти съска като дива котка или се въси като кукумявка в хижата, иди, че живей с нея.

— Да, а той като е лентяй и негодник? — каза жената, без да се пали много. — По цял ден се мъкне с разни пройдохи и пияници и тъй се налюсква, че не мож го дигна. Та и гладните му кучета да храня, чумата да ги тресне!

— Да, а тя като мята капака на тенджерата — опъна се Ранси в същия тон — и попари с вряла вода най-доброто ловджийско псе в тия планини; не стига туй, ами на човека си манджа не ще да сготви, а нощем ми не дава да мигна — пили, пили, пили, пили — за какво ли не.

— Да, а като среща с пестници данъчните и всички в планината разправят, че бил най-големият пияница, аз как да заспя?

Без да бърза, съдията се зае да изпълни своите задължения. Той предложи на молителите единствения си мек стол и едно дървено столче. После отвори сборника от закони и се зачете в съдържанието. След малко изтри очилата си и придърпа мастилницата.

— В закона и в неговото тълкуване — започна той — не се казва нищо за развода, в смисъл дали той влиза в юрисдикцията на нашия съд. Но от гледище на справедливостта, конституцията и златното правило, щом една сделка може да бъде сключена, тя може да бъде и разтурена — иначе не е никаква сделка. Щом един миров съдия може да бракосъчетае двама души, ясно е, че при нужда той може и да ги разведе. Нашият съд ще издаде решение за развод с надеждата, че Върховният съд ще потвърди това решение.

Ранси Билбро извади от джоба на панталоните си малка пунгия. От нея той изтърси на масата петдоларова банкнота.

— Продадох една меча кожа и две лисици — поясни той. — Това ми са то всичките пари.

— В нашия съд е установено да се плаща пет долара за развод — каза съдията и с привидно безразличие пъхна банкнотата в джоба на тъканата си жилетка.

После със значителни физически усилия и умствено напрежение той написа решението на половин лист, преписа го на другата половина и зачете. Билбро и жена му изслушаха внимателно документа, който трябваше да им даде пълна свобода:

„С настоящото се довежда до знанието на всички, че Ранси Билбро и неговата съпруга Ариела Билбро в напълно нормално състояние се явиха днес лично пред мен и дадоха обещание, че отсега нататък нито ще се обичат, нито ще се уважават, нито ще се слушат един друг — ни в радости, ни в скръб, след което бяха привлечени в съда за разтрогване на брака в интерес на общественото спокойствие и достойнството на Щата. Дръжте на думата си и бог да ви е на помощ. Бинаджа Уидъп, мирови съдия в и за окръг Пийдмонт, щат Тенеси.“

Съдията вече се готвеше да подаде единия документ на Ранси, но го спря гласът на Ариела. В лицето на тази жена техният бавноподвижен мъжки ум се сблъска с нещо неочаквано и непредвидено.

— Чакай, господин съдия, не му давай още хартийката. Не сме уредили още всичко. Аз си искам правата. Де остана палиграфа за издръжката? Че то бива ли тъй? Разоставя се човекът, а на жена си не оставя пукната пара. Пък аз ще вървя при брат ми в Хогбек планина. Ще ми трябват едни обуща, енфие и някои други работи. Щом Ранси може да плати за разоставянето, да си ми плати и на мен по палиграфа за издръжката.