Хенри Торо: Живот без принцип. Избрани произведения

Цяла нощ вятърът нежно е шумолял в капаците на прозорците, навявал е пухкава гальовност по стъклата и навремени е въздъхвал като летен зефир, поклащащ листата. Полската мишка е спала в уютното си леговище под земята, бухалът се е спотайвал в хралупата си нейде дълбоко в мочурището, заекът, катерицата и лисицата също са имали подслон. Кучето-пазач кротко е лежало край огнището, добитъкът е мирувал в обора. Самата земя е спала своя сякаш първи, а не пореден сън, освен когато някоя улична табела или врата на дървена колиба леко е проскърцвала в пантите си, обрадвайки изоставената Природа в среднощния й труд — едничък бодърстващ звук помежду Венера и Марс, — известявайки ни за далечна вътрешна топлина, за божествена радост и другарство, за среща между боговете, на която обаче е твърде мразовито за човека. Ала докато земята е тънела в сън, въздухът е кипял от живота на пухкавите падащи снежинки, като че на трона е седяла някоя северна Церера и е хвърляла сребристия си посев връз полята.

Ние спим и накрай отваряме очи за застиналата действителност на зимната утрин. Снегът, топъл като памук или пух, е засипал перваза на прозореца; през удебелялата прозоречна рамка и заскрежените стъкла прониква бледа, задушевна светлина, засилваща радостта от уюта вътре. Невероятен е покоят на утринта. Подът скърца под нозете ни, пристъпим ли към прозореца, за да погледнем към ясните простори оттатък полята. Виждаме покривите под снежния им товар. От стрехите и оградите висят снежни сталактити, а в дворовете се издигат сталагмити, пристегнали невидима сърцевина. Дървета и храсти отвсякъде протягат белите си ръце към небето; там, където е имало стени и огради, виждаш чудати образувания да се изопват в закачливи подскоци по здрачния пейзаж, сякаш през нощта Природата е осяла полята с най-новите си творения, та да служат за образец на човешкото изкуство.

Лекичко открехваме вратата, пускайки в стаята снежния навей, и пристъпваме навън в режещия въздух. Звездите вече са позагубили от блясъка си и мътна оловна пелена закрива хоризонта. Ярък бакърен пламък от изток оповестява настъпването на деня, докато на запад всичко е потънало в сумрак и призрачен покой, обгърнато в злокобните отблясъци на Тартара като подземното царство. Само адски звуци долитат оттам — кукуригане на петли, кучешки лай, удари на брадва, мучене на крави — сякаш до един идат от владенията на Плутон отвъд Стикс и не че навяват меланхолия, но тяхното оживление на зазоряване е твърде тържествено и тайнствено за земните селения. Пресните следи на лисици и видри в двора ни подсещат, че всеки час на нощта е наситен със събития, че майката-природа все тъй се труди и оставя следи в снега. След като отворим вратата, чевръсто поемаме по пустия извънградски път, скриптейки с нозе в сухия, сипкав сняг, ободрени от силното, пронизително скърцане на дървена шейна, тъкмо потегляща от портата на ранобуден фермер към далечния пазар, след като е прекарала под сайванта цялото лято в сънища сред трески и съчки; а в далечината, през навяващия сняг и затрупаните прозорци, виждаме подранилата свещичка на фермера, подобна на бледа звезда, да изцежда самотен лъч — сякаш утринна молитва за някоя неумолима добродетел. Един по един комините започват да изпускат дим сред дърветата и снеговете.