Хенри Торо: Живот без принцип. Избрани произведения

Представяш си, че си в голяма къща. Повърхността на езерото е дъсчена софра или пък опесъчен под, а гъсталаците, рязко издигащи се от самите му брегове, са стените. Влакната, спуснати в леда за лов на щуки, ти изглеждат като приготовление за голямо пиршество, а хората, застанали тук-там по бялата площ, — като горски мебели. Движенията на тия хора, съзерцавани от половин миля 2 2 1 миля — 1609 м. — Б.пр. през лед и сняг, са вълнуващи като подвизите на Александър, за което четем в историята. Не изглеждат неподобаващи за пейзажа и са значими като покоряването на империи.

За кой ли път вървиш под сводовете на гората и ето че от ей оня там речен залив в покрайнините й до теб долита далечното пращене на леда, раздвижен сякаш от друг някакъв прилив, по-слаб от океанския. Тоя звук необяснимо ти напомня за дома, радостно те изпълва като гласовете на далечни, благородни родственици. Меко лятно слънце грее над гората и езерото и макар надалеч оттук да няма и един зелен листец, природата все пак се радва на цветущо здраве. Всеки неин звук е зареден с някакво загадъчно потвърждение за здраве — от прашенето на клонките през януари до нежните въздишки на вятъра през юли.

Преди да сипне мрак, се впускаш в пътешествие на кънки по криволиците на реката — пътешествие, тъй наситено с новости за прекаралия целия зимен ден пред огнището, че все едно си стъпил на полярния лед с капитан Пери или с Франклин: следваш извивките на течението, ту устремено между хълмове, ту разлято по живописни поляни и образуващо хиляди вдлъбнатинки и заливчета под високите сводове на борове и ели. Същата тая река минава и през градските покрайнини, та човек вижда всичко поновому, откъм дивата му страна. Полята и градините опират в нея с доверие и с една непринуденост, каквато им липсва при досега с пътя. Тя е крайният предел на земята. Тук очите не смъдят от силни контрасти. Последната пречка от оградата на фермата е поклащащ се върбов клон, още пазещ свежестта си, и от него насетне оградите свършват и нозете ти вече не стъпват по пътища. Сега можеш да навлезеш дълбоко в природата, следвайки най-уединения и равен път, който нивга не изкачва стръмнини, а на широки, равни откоси стига до най-високите ливади. Течението на една река е красиво проявление на закона за неотменността; пътека за болния, път, по който жълъдовата шапчица може спокойно да странства ведно с товара си. Слабоструйните и малобройни водопади, чиито наклон ни най-малко не разнообразява пейзажа, са празнично обвити в мъгла и пръски, та радват пътника и отблизо, и отдалеч. Идейки от глъбинните, течението — било с широки и плавни крачки, било по слабо наклонена плоскост — ще го изведе до морето. Тъй, от самия си извор, постоянно съобразявайки се с неравностите на земната повърхност, реката си осигурява най-лекия път.

Няма владение на природата, което да е постоянно затворено за човека, и ето че сега приближаваш империята на рибите. Нозете ти бърже се приплъзват връз неизмеримите дълбини, където лятото стръвта ти е изкушавала пъстърви и костури, а величествени щуки са се спотайвали из дългите коридори, образувани от тръстиките. Дълбокото, непристъпно блато, където газеха чапли и клечаха водни бикове, е станало проходимо за бързолетните ти обуща, като че по него са били прокарани стотици железопътни релси. Вътрешен порив ти посочва леговището на мускусния плъх, най-ранния заселник тук, и в следния миг го виждаш да се шмугва под прозрачния лед към дупката си в плитчините, същинска риба с козина. Плъзгаш се бързешком по ливада, където довчера косачи са точили косите си, по пластове замръзнали боровинки и трева. Пързаляш се в близост до местата, където косове, калугерици и кардинали са вили гнездата си над водата, а стършели са смукали живителен сок от клена сред блатото. Колко много пойни птици, следвайки слънцето, са литнали из това гнездо от сребриста брезова кора и пух на глухарчета! На другия край на блатото е висяло надводното поселище, където човешки крак не е стъпвал. В оная хралупа отсреща горска патица е отглеждала потомство и всеки ден е кръжала из мочурището да дари храна.