Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Отдалеч над замръзналата земя долитат звуците от цепене на дърва пред фермерските порти, лаят на домашните кучета, глъхнещото тръбене на петли, макар тънкият, мразовит въздух да пропуска до слуха на кратки, галещи трептения само най-фините съставки на звука, тъй както вълните утихват най-бързо в бистрите сладки води, в които по-големите частици потъват на дъното. Тия звуци долитат ясни като звън от много по-далечни точки на хоризонта, сякаш сега препятствията, които ги приглушават и одрезгавяват, са по-малко, отколкото през лятото. Земята звънти като добре осъхнала дъска и дори обичайните селскостопански шумове стават мелодични, а звънтежът на леда по клоните е сладкоглас и плавен. Изпарила се или изсъхнала, във въздуха не е останала и следа от влага и той е изтънял и придобил такава еластичност, че се превръща в източник на наслада. Отдръпналото се, изопнато небе сякаш извива свод на катедрала, а лъскавият въздух блещука като че в него плават кристалчета лед. Живелите в Гренландия разказват, че там скове ли мраз, „морето задимява като горящо торфище и от него се на дига мъгла, наричана ледовит дим“, който „режещ дим често причинява мехури по лицето и ръцете и е вреден за здравето“. Ала тоя бистър, щипещ студ е еликсир за дробовете, той е не толкова ледена мъгла, колкото кристализирала лятна омара, пречистена и избистрена от студа.

Най-после слънцето се показва из далечните гори, съпътствано сякаш от лекия звънливо-плавен звук на цимбали, разтапя въздуха с лъчите си и утринта забързва с такава устремна стъпка, че в миг и далечните хълми на запад започват да алеят. Междувременно бързо крачим из пухкавия сняг, затопляни от вътрешен пламък, още наслаждаващи се на сиромашко лято, все по-разгорещявани от жаравата на мисли и чувства. Ако животът ни протичаше в по-голямо съгласие с природата, навярно не бихме изпитвали нужда да се браним от горещините и студовете й, а също като растенията и четириногите бихме виждали в нея своя постоянна закрилница и приятелка. Ако телата ни се хранеха с чисти и прости, а не само с подсилващи и подгряващи вещества, то те не биха се нуждали от повече препитание в студа от голата клонка, а биха се развивали като дърветата, за които дори и зимата е подходящо време за растеж.

Пленителната чистота на природата през тоя сезон е особено приятна. Всеки гнил пън, всеки обрасъл в мъх камък, железопътните релси и мъртвите есенни листа, всичко е скрито под чиста снежна пелена. Голите поля и звънтящите гори — ето добродетелта, що оцелява. И в най-мразовитите и обветрени места горещото милосърдие успява да се задържи. Пронизващият леден вятър отвява всяка нечистота и нищо не може да му устои, ако не носи добродетел в себе си, та затова и каквото видим по мразовитите и обветрени места, като например по планинските върхове, почитаме го като проявление на устойчива невинност, на пуританска твърдост. Като че подслон е привлякъл всичко останало, а което се е задържало, би следвало да е част от изначалния изглед на Вселената, дарено с мъжеството на самия Господ. Дишането на тоя избистрен въздух дава сила. Кристалната му чистота е видима за очите и човек с наслада би останал дълго и до късно навън, та вихрите да свистят през него като през голите клони на дърветата, с надеждата да поеме от чистата и непоколебима добродетел, която да го направи устойчив през всички сезони.

В природата дреме неугасващ подземен огън, който никакъв студ не може да уталожи. Той е, който разтапя големите снегове, а покривката връз него просто е по-дебела през януари и по-тънка през юли. Той лумва някъде през най-студения ден и снегът около всеки ствол се разтапя. Ето това поле със зимна ръж, покълнала в късна есен и сега бързо втечняваща снега, е едно от местата, където огънят е едва-едва покрит. Топлината му се усеща. Тая топлина през зимата опазва всяка добродетел, та благодарение на нея, неудържим като зайците и червеношийките, поемаш в мислите си към тънкоструйни ручеи, подскачащи по блеснали на слънцето камъни, към топли горски извори. Парата, надигаща се от блатата и езерата, създава тъй мил домашен уют, сякаш излиза от собствения ти чайник. Има ли огън, който да може да се сравни с грейналото слънце през зимен ден, когато полските мишки подават нослета край зидовете и чичопеят пиука из горските дъбрави? Топлината иде направо от слънцето, а не се излъчва от земята, както през лятото; усетиш ли слънчевите лъчи на гърба си, додето си проправяш път през някоя заснежена долчинка, изпитваш благодарност като за проявено особено внимание и благославяш слънцето, последвало те в това затънтено място.

Читать дальше