Ф. Уилсън - Един ден от живота

— Чудесно. Кога?

— В десет и трийсет.

— Това е доста скоро…

— Знам. Но така ще се чувствам в по-голяма безопасност.

— Ей, не се притеснявай! Когато Алдо Д’Амико ти даде думата си, можеш да отидеш и в банката с нея!

А аз ти обещавам, келеш такъв, че си вече мъртъв!

— Ами, значи, за всеки случай, ако се разминем нещо, аз ще съм със скиорска маска. Мисля, че не успяхте да ме огледате особено добре в пералнята, така че не държа да го направите сега.

— Твоя си работа. Ще се видим в десет и трийсет.

Той затвори и повика жена си.

— Мария! Свържи се с Джоуи. Кажи му да се довлече тук незабавно!

Алдо отиде до чекмеджето на бюрото си и извади малкия автоматичен „Дженингс 22“. Пртегли го в ръката си. Малък, лек и зареден със силно подвижни, от далекобойните. Вършеше работа при близки разстояния. А Алдо възнамеряваше да е наистина близо, когато реши да използва това чудо.

Малко преди десет, Джак се покачи на покрива на „Закусвалня Хайуотър“ и седна с лице към старата сграда на Бордън. Забеляза Райли и петима от хората му — цялата тайфа — да пристигат малко след това. Влязоха в сградата през задния вход. Двама от тях носеха големи найлонови торби. Изглежда се бяха въоръжили за лов на мечки. Не след дълго пристигна и Алдо с трима умници. Те заеха позиции отпред, в уличката отдолу, извън полезрението му в отдалечения край.

Явно никой не държеше да закъснее според модата.

Точно в десет и половина една самотна фигура с тъмно палто, дънки и нещо, което приличаше на плетена сигнална шапка се понесе по тротоара пред „Хайуотър“. Спря са момент, за да погледне през витрината. Джак се надяваше Джордж да се е покрил, както му бе наредил. Тъмната фигура продължи, Когато стигна фасадата на порутената сграда, се озърна, после продължи към нея. Докато прибижаваше зейналия вход, придърпа шапката пред лицето си. Джак не успя съвсем ясно да види изработката, но явно бе грубо копие на онази, която бе носил снощи. Просто бе използвал малко оранжева боя…

Наистина ли искаш тази вечер да си играеш на Майстор Джак, приятел?

В един кратък миг си поигра с идеята да стреля във въздуха и да провали засадата. Но после извика в съзнанието си мисли за това, как прекарва живота си в инвалидна количка, заради чувала с цемент, за липсващите пръсти на Левинсън, за куршуми, които пищят из апартамента на Джиа и Вики.

Запази мълчание.

Наблюдаваше как фигурата блъсва остатъците от входната врата и изчезва вътре. В уличката Алдо и Джоуи се надигнаха от скривалищата си и свиха рамене един срещу друг на лунната светлина. Джак знаеше какво си мисли Алдо: „Къде ми е колата?“

Но когато стрелбата започна и двамата скочиха в прикритие. Беше кратка шумотевица, но много гръмка и концентрирана. Джак различи отделни изстрели, изблици на пълнители от няколко бойни пистолета и най-малко две, може би три пушки, всичките бълващи олово в синхрон. Надали се видя нещо повече от едно дълго просветване от отвътре. После настъпи тишина.

Бавно, внимателно, Алдо и хората му излязоха от прикритието, като шепнеха и си разменяха объркани жестове. Един от тях носеше „Узи“, друг държеше рязана карабина. Джак ги видя да се промъкват вътре, чу викове, дори различи думата „кола“.

После адът се продъни.

Изглеждаше, като че ли някакъв много малък, но много бурен ураган се е заклещил на първия етаж на старата постройка на Бордън. Трясъкът бе оглушителен, проблясъците през лишените от стъкла прозорци бяха като половин дузина strobe lights, които наведнъж. Това продължи с пълна сила, както на Джак му се стори, около двайсет минути, въпреки че часовникът му отброи едва пет. После постепенно отслабна и замря. Най-после… тишина. Нищо не помръдваше.

Не. Ами това. Някой изпълзя през един от страничните прозорци и падна в уличката. Джак отиде да провери.

Райли. Кървеше през устата, носа и корема. И го болеше.

— Повикай ми линейка, човече! — изгрухтя, докато Джак се прокрадваше към него. Гласът му едва се чуваше.

— Веднага, Мат — каза Джак.

Райли вдигна поглед. Очите му се разшириха.

— Да не би вече да съм умрял? Искам да кажа… добре те опукахме там вътре.

— Опукали сте не когото трябва, Райли.

— На кой му дреме… взимай си територията… Аз съм вън от играта … просто ми повикай една шибана линейка! Става ли?

Джак го изгледа втренчено.

— Готово бе — каза той.

Постави ръце под мишниците на Райли и го вдигна. Раненият само дето не предаде богу дух от болката, която изпита заради това, че го местят. Но бе достатъчно в съзнание, за да усети, че Джак не го носи към улицата.