Ф. Уилсън - Един ден от живота

— Ей… къде ме водиш?

— Там отзад.

Джак можеше да чуе сирените, които се приближаваха. Ускори ход към дъното на уличката.

— Имам нужда от доктор… имам нужда от линейка.

— Не се притеснявай — каза Джак. — Една идва точно насам.

Той пусна Райли в най-забутаната част на уличката зад сградата на Бордън и го остави там.

— Чакай тук за линейка — му каза. — Същата е, дето я повика за хлапето на Волански, когато го прегази миналия месец.

После Джак се отправи към „Закусвалня Хайуотър“, за да се обади на Трам и да каже на Джордж, че повече нямат нужда от него.

----------------------------------------------------------------------------

Внесе я вътре и я пусна на пода. Заключи зад себе си, докато тя се пипкаше с целофана.

— Джак! — каза тя с притихнал от удивление глас. — Ама те всичките са от „Джетс“! Всичките са от „Джетс“! О, толкова е изискано!

В този момент в дневната влезе Джия.

— Единственото осемгодишно хлапе в Ню Йорк, което използва думата „изискано“. Чудя се откъде ли я е прихванала?

Тя го целуна леко и Джак обви ръка около кръста й, придърпвайки я по-близо до себе си. Беше със сини очи и широка усмивка като дъщеря си, но нейната коса беше руса. Според Джак, тя огряваше цялата стая.

— Не знам за теб — каза той, — но според мен е доста изискано да ти се паднат пет — пет — члена на любимия ти отбор в едно-единствено пакетче дъвки. Не знам на някой друг да му се случвало подобно нещо.

Джак бе разпечатал десетина пакетчета, преди да събере тези пет карти, след което ги бе пъхнал в отделна опаковка и бе залепил картончето на мястото му. Вики се бе вманиачила по „Джетс“ просто защото й харесваха техните зелено-бели екипи. Което си бе добра причина да харесваш „Джетс“, преди да паднат така позорно от „Парсълс“.

— Започнахте ли да вечеряте? — попита Джак.

Джия поклати отрицателно глава.

— Тъкмо я приготвях. Защо?

— Ще се наложи да я пропусна. Нощес имам да свърша туй-онуй.

Тя се намръщи.

— Надявам се, че не е нещо опасно.

— Ааа, не.

— Винаги така казваш.

— Добре де, да. Искам да кажа, че щом оцелях след случката със сините злобари миналата година, всичко останал е лесно като фасул.

— Не ми напомняй! — Джия потръпна и го прегърна. — Обещай, че ще ми звъннеш, като се прибереш у вас!

— Добре, мамо.

— Не се шегувам. Притеснявам се за теб.

— Ти си ми душичка.

Тя се измъкна от прегръдката му и взе една плоска кутия от дивана, в единия край на която пишеше „Лендс енд“

— Поръчката ти пристигна днес.

— Изискано — Той извади отвътре ярко червено яке с морскосиня подплата. Съблече изстрадалото от гърба си и изпробва новото. — Идеално. Как изглеждам?

— Като всеки трети в Манхатън — каза Джия.

— Чудесно!

— Трябва ти само една тениск с надпис „Хард Рок Кафе“ и картинката ще е пълна.

Джак се стараеше по всякакъв начин да бъде съвсем обикновен, неразличим от останалите, просто още едно лице в тълпата. Затова трябваше да е в крак с това, което се носи от тълпата. И тъй като нямаше кредитна карта, Джия бе поръчала якето на нейно име.

— Най-добре да отида да изключа фурната — каза тя.

— Утре вечер аз черпя. Китайска храна. Обещавам.

— Да бе — каза Джия. — Докато не видя, не вярвам.

Джак си стоеше насред дневната, гледаше как Вики си подрежда картите с футболисти, слушаше как Джия се мотае в кухнята на фона на бръмченето на „Новини по очевидци“ , наслаждаваше се на трополенето и шумотевицата, и спокойствето на дома . Уюта, който лъхаше от този малък апартамент — желаеше го от все сърце. Но му изглеждаше толкова недостижим. Можеше да се отбива от време на време, да поседи край семейното огнище и да се постопли, но не можеше да остане. Колкото и да му се искаше, не можеше да грабне всичко това и да го отнесе със себе си.

Проблемът се състоеше в професията му. Никога не бе питал Джия дали би се омъжила за него, защото знаеше, че отговорът ще бъде „не“. Заради начина, по който си изкарваше хляба. Поради същата причина самият той не би я попитал. Заради начина, по който си изкарваше хляба. Женитбата щеше да го направи уязвим. Не можеше да подлага Джиия и Вики на подобен риск. Първо трябва да се пенсионира. Само дето още не бе навършил и четирийсет. Освен да полудее, какво друго би могъл да прави през следващите трийсет или четирийсет години?

Да стане съвестен гражданин? Да си намери легална работа? Как би могъл? Как ще обясни, защо досега няма никакви сведения за съществуването му? Никаква предишна длъжност, никаква социална осигуровка, никакво досие 1040. Данъчните щяха да се заинтересуват дали не е нелегален емигрант или политически беглец от Гулаг. И ако се окаже, че не е, щяха да задават много въпроси, на които той нямаше желание да отговаря.