Ф. Уилсън - Един ден от живота

— Гласът приличаше ли на моя?

— Трудно е да се каже. Връзката беше лоша.

— Ти какво каза.

— Съгласих се, но се усъмних, че е клопка, тъй като се бяхме разбрали друго преди това. И защото каза, че ще носиш скиорска маска, като снощи. Което също ме усъмни.

— Браво, човече. Оценявам това, че се обади. Звънни ми пак, ако се чуеш с някой, който се представя за мен.

— Готово.

Джак затвори. Вместо да си повика такси, се мушна в една кръчма наблизо и си поръча амстердамско пиво.

Ставаше все по-любопитно.

Кирлът явно бе по-заинтересован да го издъни, отколкото да го убие — поне тази нощ. Пак се върна към думите на Том Левинсън: „Ще те превърне в боклук, преди да те убие“ .

Значи така. Още едно парче от пъзела си дойде на мястото. Чувалът с цемент не го бе улучил. Това добре — никой не може да се надява на голяма точност с тежък обемист обект като този срещу подвижна мишена. Само че онзи снайперист на покрива беше с телескопичен мерник. А Джак стоеше неподвижно. Нямаше начин да не улучи.

Освен ако някой не го е инструктирал да не улучи. Така трябва да е. Кирлът се опитваше да му играе хитри номера, да го извади от равновесие, докато не му се отдаде добра възможност да го унижи, да го изложи, да го направи на глупак. Искаше да си върне тъпкано, преди да го убие.

А какъв по-добър начин от това, да го издъни с парите му.

Гневът на Джак се примеси с нотки на забавление.

Опитва се да играе собствената ми игра срещу мен.

Но няма да е задълго. Тук старото куче беше Джак. Това бе неговата игра. Той я бе измислил и проклет да бъде, ако позволи на Кирлът да го надиграе. Най-лесно бе да влезе в открит сблъсък с него в онази стара съборетина и да приключи нещата дотук. Просто, директно, ефективно, но лишено от финес. Искаше да приложи нещо по-изискано за случая. Един майсторски удар, може би?

И тогава, надигайки чашата, за да я изпразни до дъно, той откри начина.

Райли си чакаше реда до билярдната маса. Нещо не му се играеше. Рийс и Джери бяха мъртви и всички бяха подтиснати и кисели. От снощи до сега единственото, за което говореха, бе как да намерят оня тип с маската. Смяха се единствено, когато научиха, че истинското име на Рийс било Морийс .

Точно тогава Гюс се провикна иззад бара. Държеше слушалката на телефона в ръката си.

— Йо! Райли! За теб!

— Така ли? Кой?

— Каза да ти предам, че е Тиквената глава.

Райли замалко да се спъне в щеката, в бързината си да отиде на телефона.Чийкс и останалите го следваха по петите.

— Ще те пипнем, шибаняк такъв! — каза веднага, щом грабна слушалката.

— Не се и съмнявам — каза гласът отсреща. — Защото възнамерявам да ви кажа къде съм. Трябва да се срещнем. Тази нощ. Последния път като се счепкахме, вие загубихте двама от вашите, а на мен ми се размина на косъм. Какво ще кажеш да сключим примирие? Може пък да успеем да си поделим района, така че и двамата да останем доволни.

Райли запази мълчание, докато се опитваше да се овладее. Тоя шибаняк сигурно е луд? Примирие ? След случилото се снощи?

— Добре — успя да каже. — Може да поговорим.

— Хубаво. Само ти и аз.

— Окей — „Даааа бе.“ — Къде?

— В порутената сграда, където бяхме снощи — до „Хайуотър“ Десет и половина добре ли е?

Райли си погледна часовника. Това му оставяше на разположение час и половина. Напълно достатъчно.

— Става.

— Добре. И помни, Райли: идваш сам, иначе отменям примирието.

— Да бе.

Той затвори и се обърна към потрошената си банда. Не ги биваше много, Рейф, Тони и Чийкс бяха целите овързани с бинтове, а ръката на Чийкс беше гипсирана. Не беше за вярване, че един човек е способен на това. Само дето тоя беше гаден тип, пълен с изненади. Този път нямаше да рискуват. Без празни приказки. Никакви сделки. Без колебание. Без отлагане. Тази нощ щяха да се хвърлят срещу него с цялата си огнева мощ.

— Той ли беше наистина? — попита Чийкс.

— Мдааа — каза Райли с усмивка. — И довечера ще си приготвим малко тиквен пай!

— Алдо, човекът настоява да говори с теб!

Алдо Д’Амико се вторачи в жена си и отмести торбичката с лед от лицето си. Имаше жестоко главоболие от охлузванията и шевовете по скалпа. Носът му направо щеше да го довърши. Бе счупен на две места. Бе толкова оттекъл, че гласът му звучеше все едно, че е настинал.

За стотен път се чудеше кой може да е оня хулиган от пералнята. Дали жълтурът им бе направил клопка. На Алдо му се искаше да е така, но просто не се връзваше. Ако бе решил да му прави капан, щеше да събере цяла жълтурска армия, а не да повика някакъв си бял, при това сам. Ама как само се движеше оня! Бърз бе, като втечнена светкавица. Един десен, после един ритник и Джоуи бе на пода, а после се нахвърли на Алдо, направо бе побеснял. Не. Не беше нагласено. Просто някакъв надрусан хулиган. Само че от това не му ставаше по-леко.