Ф. Уилсън - Един ден от живота

— Разбира се — успя да каже. — Може да поговорим.

— Добре. Само ти и аз.

— Добре — Дааааа бе . — Къде?

— Старата къща, в която бяхме снощи — до „Хайуотър“. В десет и трийсет, става ли?

Райли си погледна часовника. Това му осигуряваше преднина от час и половина. Предостатъчно.

— Готово.

— Добре. И помни, Райли: Идваш сам или примирието се отменя.

— Добре де.

Той затвори и се обърна към изстрадалите си хора. Не бяха много във форма, Рейф, Тони и Чийкс — превързани, а ръката на Чийкс — напълно безполезна. Не бе за вярване, че един-единствен човек е причинил всичко това. Само че тоя беше гаден тип, с пълна торба с изненади. Така че този път нямаше да поемат никакви рискове. Никакви приказки. Никакви сделки. Никакво помайване. Никакво отлагане. Довечера щяха да се нахвърлят върху него с всичко, с което разполагаха.

— Това наистина ли беше той? — попита Чийкс.

— Дааа — каза Райли, като се усмихваше. — И нощес ще си имаме пай от тиква.

— Алдо, този човек настоява да говори с теб!

Алдо Д’Амико изгледа стръвнишки жена си и махна торбичката с лед от лицето си. Имаше жестоко главоболие от натъртванията и шевовете по скалпа. Носът му направо го съсипваше. Счупен на две места. Така бе оттекъл, че гласът му звучеше все едно, че е сериозно настинал.

За стотен път се чудеше, кой бе оня келеш в пералнята. Дали жълтурът му бе устроил това? На Алдо му се искаше да е така, но просто не се връзваше. Ако му беше подготвил нещо, в пералнята щеше да има цяла жълтуреста армия, а не само някакъв си бял. Само че, Исусе, как се движеше тоя тип! Бързо . Като втечнена светкавица. Един в носа и ритник и Джоуи беше на земята, и после му се нахвърли на него, и го направи луд в лицето. Не. Не беше нагласено. Просто някакъв надрусан келеш. Но това нямаше да го накара да приеме нещата по-леко.

— Казах ти, Мария, никакви обаждания!

Не беше ли достатъчно, че целият град му се смееше, задето е такъв гавоне , да позволи на господин никой да го прецака и да му открадне колата, и още по-лошо — неговите топки се грееха на шиша заради липсващите пари и дрога, ами и Мария не можеше да спазва една проста заповед. Не трябваше да се прибира в къщи. По-добре да се бе завлякъл в таванчето на Франи на Грийн Стрийт. Франи правеше каквото й наредят. Тя бе хиляда пъти по-стока. Плащаше й наема.

— Но той казва, че има информация за колата ти.

Ръката на Алдо се изстреля напред.

— Дай ми това! Ало!

— Господин Д’Амико, сър — каза един много почтителен глас в другия край на телефонната линия. — Много съжалявам за това, което се случи днес в пералнята. Ако знаех, че е някой с вашето положение, нямаше да правя проблеми. Но не знаех, нали разбирате, а пък имам ужасен нрав, така че искам да се извиня…

— Къде е колата? — тихо попита Алдо.

— На сигурно място е и искам да ви я върна, заедно с парите, които взех и, ъъ, другото пране и, ъъ, нещата от багажника, ако разбирате какво имам предвид, а мисля, че разбирате.

Този дребен боклук се бе уплашил. Добре. Достатъчно се бе уплашил, че да иска да върне всичко. Още по-добре. Алдо възъдъхна с облекчение.

— Къде е?

— В момента съм в нея. Говоря от телефона вътре. Но ще я оставя някъде и ще ви кажа къде можете да си я намерите.

— Да не си посмял! — каза бързо Алдо.

Умът му трескаво препускаше. Да си върне колата бе приоритет номер едно, но искаше също така да спипа келеша. Ако не изравни резултата, ще мине още бая време, преди да може да мине по улицата с вдигната глава.

— Няма да я оставяш никъде ! Някой може да я гепи, преди да стигна до там, и това ще се пише на твоята сметка! Ще се срещнем…

— А не! Нямам намерение да бъда направен на решето!

„Напротив, ще бъдеш“ , си помисли Алдо, спомняйки си как тоя келеш насочи „Магнума“ на Джоуи в лицето му.

— Ей, не се притеснявай за това — каза меко Алдо. — Вече се извини и връщаш колата. Бе случайно. Ще приемем, че сме квит. И като стана на въпрос, хареса ми как се движиш. Джоуи изглеждаше като на забавен кадър в сравнение с теб. Всъщност, ти ми направи услуга. Показа ми колко ми е зле охраната.

— Наистина ли?

— Дааа. Някой като теб ми свършил работа. Какво ще кажеш да заместиш Джоуи?

— Имате предвид да ви стана бодигард? Не знам, господин Д’Амико.

— Помисли си. Ще поговорим, като се видим довечера. Къде ще се срещнем?

— Амиии, какво ще кажете за „Закусвалнята Хайуотър“. Тя е долу по…

— Знам къде е.

— Ами, значи, точно до нея има една стара изоставена сграда. Какво ще кажете да се срещнем там?