Ф. Уилсън - Един ден от живота

— Най-добре да изключа фурната — каза тя.

— Утре аз черпя. Китайско. За по-сигурно.

— Разбира се — каза тя. — Ще го повярвам, като го помириша.

Джак седеше там, сред миниатюрната дневна, гледаше как Вики подрежда картите с футболисти, слушаше Джиа как шета из кухнята на фона на жуженето на „Новини по очевидци“ , потапяйки се в громоленето и топуркането, и шумовете, и тишината на дома . Усещането за домашен уют в този малък апартамент — искаше му се да е негово. Но изглеждаше така непостижимо. Можеше да дойде и да постои, и да се сгрее на огъня, но не можеше да остане. Колкото и да му се искаше, не можеше да го събере и да го отнесе със себе си.

Проблемът се състоеше в работата му. Никога не бе предлагал на Джиа да се омъжи за него, защото знаеше, че отговорът ще бъде „не“. Заради начина, по който си изкарваше прехраната. И той не би й предложил поради същата причина. Заради начина, по който си изкарваше прехраната. Женитбата би го направила уязвим. Не би могъл да изложи Джиа и Вики на такъв риск. Първо ще трябва да се пенсионира. Но все още нямаше и четирийсет. Освен да полудее, какво друго щеше да прави следващите трийсет или четирийсет години?

Да стане съвестен гражданин? Да се хване на дневна работа? Как би го направил? Как би обяснил, че никъде досега не са отбелязвани данни за съществуването му? Без история за предишна професия, без социална сигуровка, без папка в 1040-те. Данъчните щяха да се поинтересуват дали не е нелегален емигрант или бежанец от Гулаг, или нещо такова. И ако се окаже, че не е, щяха да задават много въпроси, на които той не искаше да отговоря.

Чудеше се, дали не се е захванал с нещо, от което да не може да се откачи.

И тогава се усети, че гледа през мъничкия позорец в дневната на Джиа към покрива на отсрещната кооперация и си припомя как куршумите префучаваха през хотелската стая преди по-малко от двайсет и четири часа. Кожата му предупредително засмъдя. Тук се чувстваше уязвим. И което бе още по-лошо, излагаше Джиа и Вики на опасностите, които го грозяха. Набързо се справи с обичайните извинения и сбогувания, целуна ги и двете и побърза да се озове отново на улицата.

Остана пред кооперацията, бавно разхождайи се напред-назад пред входа.

Айде, кучи сине! Знаеш ли, че съм тук? Стреляй де! Дай ми знак!

Никакви изстрели. Нищо не падна от покрива.

Джак отпусна сгърчените си в юмруци пръсти.

Бе си представил, че някой брутален копелдак като Кирлът е открил Джиа и Вики, заплашва ги, може би дори ги наранява… това почти го изкарваше от равновесие.

Тръгна към собствения си апартамент. Движеше се бързо по тротоара, после се впусна в бяг, опитвайки се да изразходи гнева, засилващата се фрустрация.

Трябваше да сложи край на това. И щеше да го направи. Още тази нощ, ако зависеше от него.

Джак спря до един уличен телефон и се обади на Трам. Виетнамецът му каза, че Алдо и бодигардът му изкуцукали навън и си хванали такси, заклевайки се да отмъстят на оня келеш, дето ги е прецакал така. Трам се притесняваше, че Алдо може да излее гнева си върху него, ако не успее да открие Джак. Самият той имаше подобни опасения. Звънна на телефонния секретар, но там нямаше нищо, което да представлява интерес.

Докато затваряше, си припомни нещо: Кирлът и телефоните. Да . Ето как изнудвачът бе забивал куките в своите жертви. Тоя тип беше първокласен подслушвач.

Джак забърза към собствената си brownstone. Но вместо да се качи в апартамента си, се промъкна долу до електрическото табло. Отвори телефонната кутия и веднага забеляза „бръмбъра“: обезопасени кабели, прикрепени към малък високочестотен предавател. Кирлът навярно бе скатал някъде наблизо гласово-активиращия се касетофон.

Сега вече нещата започваха да придобиват смисъл. Кирлът бе научил, от Левинсън, че Джак се среща с клиентите си при Джулио, Седял бе отпред, докато Джак се появи и го е проследил до тях.

Джак се укори мислено. Започваше да става непредпазлив с напредване на възрастта.

Скоро след това Кирлът бе се появил, най-вероятно предрешен като телефонен техник, бе поставил „бръмбъра“, после бе приседнал кротко и бе подслушал. Джак бе използвал телефона си, за да резервира стая в „Щастливия хотел“ и се бе обадил на Джулио тази сутрин, за да му каже, че ще пристигне към десет и трийсет. Всичко съвпадаше. Джак затвори телефонната кутия, оставяйки „бръмбъра“ на мястото му. Играта можеше да продължи и с двама участници.

Джак се просна пред смесицата от викториански дъб и евтини китайски орнаменти, които изпълваха хола на апартамента и се обади на Джордж в закусвалнята. Това бе второто му подобно обаждане през последния половин час, само че първото бе проведено от уличен телефон. Бе предупредил Джордж да очаква второто и го бе инструктирал какво да каже.