Ф. Уилсън - Един ден от живота

— Ще я разпродаде из квартала набързо за пари в брой. Излиза още към десет бона, минимум, може и двайсет.

Дотук от една визита в пералнята на Трам бяха паднали шейсет-седемдесет хилядарки. Което значеше, че Джак ще върне капарото на Трам и ще му свърши останалото безплатно. Това бе добре за банковата сметка на Трам, но Джак не знаеше какъв да бъде следващия ход. Доста бе разтръскал крушата. Може би най-добре беше да седне отстрани и да чака какво ще изпадне отгоре.

Отправи се към Джиа. Придържаше се към подветрената страна на сенките, като не спираше да се озърта през рамо. Кирлът изглежда знаеше къде отива и кога ще пристигне. Дали сега го наблюдаваше?

На Джак не му харесваше да е от тази страна на играта.

Но откъде Кирлът бе разбрал? Ето това най-много го ядеше. Джак знаеше, че апартаментът му не се подслушва — мястото бе като крепост. Освен това Кирлът не знаеше къде живее. А дори и да знаеше, не можеше да влезе, за да постави „бръмбър“. И все пак, изглежда, че бе наясно с ходовете на Джак. Как, да го вземат мътните?

Джак направи пълен кръг около блока на Джия и мина напряко по една уличка, преди да реши, че е безопасно да влезе в кооперацията.

На вратата на Джиа се мъдреха две шпионки, тип „рибешко око“. Самият Джак ги беше монтирал. Едната беше на нормална височина, а другата — на височината на Вики. Той почука и зачака, закривайки с палец по-ниската шпионка.

— Джак, това ти ли си? — се чу детски глас иззад вратата.

Той отдръпна палеца си и се захили в закривеното стъкло:

— Та даааа!

Чу се шум от резе, вратата се отвори с размах и изведнъж в прегръдките му се оказа едно слабичко седемгодишно момиченце. Бе с дълга тъмна коса, сини очи и ослепителна усмивка.

— Джак! К’во си ми донесъл?

Той посочи джобчето на износеното яке. Вики бръкна вътре и извади комплект карти от дъвки.

— Карти с футболисти! Изискано! Дали в тези има някой от „Джетс“?

— Има само един начин да разбереш.

Той я внесе вътре и я остави на земята. Заключи варатата зад себе си, докато тя се туткаше с обвивката.

— Джак! — каза тя, а гласът й бе притихнал от почуда. — Те всичките са от „Джетс“! Целия отбор на „Джетс“! О, толкова е изискано!

Джиа пристъпи в дневната.

— Единствената осемгодишна в Ню Йорк, която казва „изискано“. Чудя се откъде ли го е научила?

Тя го целуна лекичко и той плъзна ръка около кръста й, придърпвайки я близо до себе си.

Тя имаше нещо общо със сините очи и лъчезарната усмивка на дъщеря си, но косата й беше руса. Според Джак придаваше блясък на цялата стая.

— За теб не знам — каза той, — но мисля, че е доста изискано да се сдобиеш с пет — пет — члена на любимия ти отбор в едно-единствено пакетче дъвки. Не познавам никой друг, който да е такъв късметлия.

Джак бе преровил една дузина комплекти с карти, преди да се сдобие с тези петимата от „Джетс“, после ги бе поставил заедно в отделна опаковка и бе залепил картончетата обратно по местата им. Вики се бе вманиачила по „Джетс“, просто защото харесваше зелено-белите им екипи. Което, преди да паднат от „Парсълс“, си бе толкова добра причина, колкото всяка друга, за да си фен на „Джетс“.

— Почнахте ли с вечерята? — попита той.

Джиа поклати глава.

— Тъкмо я приготвям. Защо?

— Трябва да проверя едно нещо. Има няколко други, които трябва да свърша довечера.

Тя се намръщи.

— Нищо опасно, надявам се.

— Ъ-ъ.

— Винаги така казваш.

— Ами да. Искам да кажа, че след като миналата година оцелях след сините злобари, всичко останало е просто като фасул.

— Не ми споменавай дори! — Джиа потрепери и го прегърна. — Обещай, че ще ми се обадиш, когато се прибереш!

— Да, мамо.

— Не се шегувам. Трвожа се за теб.

— Ти си ми просто слънчице.

Тя се отдръпна от прегръдката му и вдигна тънка картонена кутия от дивана. На единия й край пишеше „Ленд’с Енд“.

— Поръчката ти пристигна днес.

— Изискано — Измъкна от кутията едно яркочервено яке с морскосиня подплата. Съблече старото и го изпробва. — Перфектно. Как изглеждам?

— Като всеки трети в Манхатън — каза Джиа.

— Чудесно!

— Трябва ти само тениска с надпис „Хард Рок Кафе“ и картинката ще е пълна.

Джак доста се стараеше да бъде обикновен, неразличим от останалите, просто още едно лице в тълпата. За да поддържа това положение на нещата, бе принуден да се съобразява с това, което се носи от тълпата. Тъй като нямаше кредитна карта, Джиа бе поръчала якето с нейната.