Ф. Уилсън - Един ден от живота

Това, което не беше казал на Джоуи бе, че той обичаше черната работа. Това бе единственият недостатък на издигането в организацията — никога не ти се предоставя възможност лично да се разправяш с отрепки като оня жълтур — собственика на пералнята. Докато Тони С. водеше парада, дребното виетнамско копеле не смееше да гъкне, но веднага след като той се помина, жълтурът започна да си въобразява, че ще стане независим при новия шеф. Не на мене тия, скъпа. Не и когато новият шеф е Алдо Д’Амико.

Надяваше се жълтурът да му вкара още простотии за това, че пералнята му повече няма да се използва за разменен пункт. Каквото и да е, само да му даде повод да го обработи като оня ден.

— Добре — каза Джоуи, тръскайки разочаровано глава, — обаче ще вляза, за да ти пазя гърба. За всеки случай.

— Давай, Джоуи. Можеш да носиш прането.

Алдо се засмя и Джоуи се засмя заедно с него.

Джак пристигна в пералнята на Трам с няколко мръсни ризи към три и половина. Обут с дънки, изстрадало военно яке и бейзболна шапка, ниско нахлупена над челото му, в момента седеше на един от трите стола и четеше „Дъ Поуст“ , докато Трам прекарваше ризите през машината. Пералнята бе колкото кибритена кутия, но вероятно малкия човечец влагаше всичко от себе си и единствения си здрав крак, за да плаща наема. Обслужването й изискваше един човек, с изключение на малкото работа зад тезгяха, която се вършеше от някое хлапе след училище, което Трам винаги изпращаше да разнася поръчки, когато се очакваше доставка или размяна.

Джак наблюдаваше клиентите, разнородна група, съставена предимно от долните слоеве на средната класа хора от предградията, които се движеха навън-навътре. Алдо Д’Амико и бодигардът му лесно се забелязваха по скъпите палта, когато пристигнаха в четири, разцепвайки секундата. Това на Алдо беше тъмносиво, с черна филцова яка, модел, какъвто Джак не беше виждал от разцвета на Бийтълс насам. Бе в средата на четирийсте, със скиорски тен и вълниста, оформена със сешоар коса, срясана назад по слепоочията. Джак бе сигурен, че този е Алдо, защото другият бе просто планина от мускули и носеше вързоп с мръсно пране.

Джак забеляза, че последният го оглежда внимателно. Със същия успех можеше да си щамппова на гърба надпис „Бодигард“. Джак вдигна поглед, изгледа двамата с протоколен интерес и се върна към спортната страница.

— Има ли нещо за мене, жълтур? — каза Алдо с акулска усмивка, докато удряше кокалчетата на десния си юмрук в лявата си длан.

Джак въздъхна. Този тип хора му бе добре известен. Повечето стабиляги, които познаваше, не биха се поколебали да наранят някого, дори да го бастисат, ако се наложи, но за тях това беше като да шофираш през потока от коли в предградията в дъжда: не ти се нрави особено, но го правиш, защото трябва да стигнеш донякъде; и ако има начин, предпочиташ някой друг да го свърши вмето теб.

Не и този тип, Алдо. Джак би се обзаложил, че за него да върши черната работа бе нещо като фикс-идея.

Може би това щеше да свърши работа. Джак все още не си бе съставил някакъв сериозен план. Бе паркирал старата си корвета отпред. Имаше намерение да се лепне за Алдо и да го проследи, дори ако е възможно и до дома му. Щеше да се придържа към тази тактика няколко дена. Случайно можеше да му хрумне как да го притисне. После щеше да нагласи нещата така, че да са в полза на Трам. Това щеше да отнеме време, а работата бе деликатна и изискваше определена нагласа.

Трам навъсено постави увит в кафява хартия пакет на тезгяха. Бодигардът го взе и пльосна мръсното пране на негово място. Трам не му обърна внимание.

— Моля, господин Алдо — каза той. — Повече не прави това.

— Божичко, та ти си просто един тъп жълтур, наясно ли си с това? — Той се обърна към бодигарда си. — Джоуи, изведи клиента да се поразходи, докато аз обсъдя някои важни дела с този виетнамски приятел.

Джак усети потупване по рамото и вдигайки очи от вестника срещна учудващо мекия поглед на Джоуи.

— Айде. Ще те черпя едно кафе.

— Ризите ми са почти готови — каза Джак.

— Ще почакат. Приятелят ми иска да поприказва на четири очи със собственика.

Джак не бе сигурен как да отиграе ситуацията. Не беше подготвен за каквито и да е въргали в момента, но не му се щеше отново да остави Трам на милостта на Алдо.

— Ами нека си поговорят там отзад. Аз не мърдам оттук.

Джоуи го хвана под мишницата и го извлече от седалката.

— Да бе.

Джак бързо се измъкна от стола и отблъсна ръката на Джоуи.