Ф. Уилсън - Един ден от живота

— Значи искаш да го разкарам.

Още едно кимване.

— Чувал, че ти можеш.

— Може би. Нямаш ли приятели виетнамци, които да ти помогнат.

— Господин Алдо разбере, че съм аз. Счупи мой магазин, нарани мое семейство.

А Джак много добре си го представяше. Райливците и Д’Амиковците… чисто и просто хулигани.. Единствената разлика помежду им бе големината на банковите им сметки. И мащаба на тяхната организация.

Последното доста притесняваше Джак. Не искаше да се забърква в разни въргали с банда. Но не искаше да връща клиент, само защото лошите са много силни. А сега предстоеше най-трудното, заедно с подхода към случая.

— Знаеш ли тарифата ми?

— Спестявах.

— Чудесно — Джак имаше чувството, че ще поработи здраво за всяко пени от тази поръчка.

В кафевите очи блесна надежда.

— Ще помогнеш?

— Ще видя. Кога е следващата размяна?

— Днес. В четири.

— Добре. Ще бъда там.

— Няма да е добре да го стреляш мъртъв. Има много приятели.

Джак не можа да не се усмихне на начина, по който Трам съобщаваше фактите.

— Знам. Освен това, така постъпвам в краен случай. Ще отида само да разуча.

— Добре. Иска мир. Много изморен от битки. Твърде много битки в моя живот.

Джак погледна поломеното лице на Трам, сети се за липсващия под коляното крак, за поредицата войни, в които е участвал откакто е навършил петнайсет. Човекът заслужаваше малко спокойствие.

— Разбирам те напълно.

Трам му даде адреса на пералнята и предплата в двайсетдоларови банкноти, които бяха стари и все пак чисти и лъскави — все едно ги бе изпрал, колосал и изгладил. Джак му даде обичайното обещание да приспадне от хонорара си стойността на всяка валута или ценности, които би възстановил от Д’Амико & Co., докато си върши работата.

След като се поклони три пъти, Трам го остави сам на масата. Джулио зае мястото му.

— Името „Кирлът“ говори ли ти нещо? — попита.

Джак се замисли за момент.

— Разбира се. Ед Кирлът. Изнудвачът.

Един клиент на име Левинсън — Том Левинсън — бе дошъл при Джак преди няколко години, за да го отърве от Кирлът. Левинсън търгуваше с фалшиви паспорти от висока класа. Прима качество. Самият Джак на два пъти се бе възползвал от услугите му. Така че Левинсън му се бе обадил, когато Кирлът бе напипал слабото му място и бе започнал да човърка.

Кирлът, както изглежда, се бе добрал до няколко високопоставени чуждестранни бандити, които се бяха възползвали от услугите на Левинсън. Бе ги заплашил, че ще светне Федералните за техните ерзац лични документи следващия път като дойдат към Щатите. Левинсън знаеше, че ако някога това се случи, техните хора щяха да дойдат да го търсят.

Изглежда Кирлът бе превърнал изнудването в кариера. Винаги се ослушваше за нови канарчета. Така че Джак се нагласи като примамка — представи се за дилър на монети-измамник, който щеше да предизвика държавен скандал на местно ниво. Кирлът поиска предплата от десет големи 9 9 големи — най-вероятно банкноти от по хиляда долара и по една месечно, за да си трае. Ако не ги получеше, Федералната търговска комисия щеше да дойде да чука на вратата на Джак и не само да прекрати дейността му, но и да го докара до съд.

Джак му бе платил — с фалшиви двайсетачки. Кирлът бе заловен с фалшификатите — достатъчно, че да го осъдят за разпространение. Когато бе назовал като източник операцията на Джак с монетите, не можаха да открият подобна операция. Получи десет години, при облекчен режим във федералния затвор.

— Не ми казвай, че вече е излязъл.

— Си. За добро държание. И разпитваше за теб наоколо.

На Джак това не му се понрави. Кирлът не би трябвало да знае каквото и да е относно Масйтор Джак. Дилърът на монети, който бе натъпкал изнудвача с фалшиви банкноти, бе изчезнал, все едно, че никога не е съществувал. А то така си беше.

Така че защо Кирлът търсеше Майстор Джак? Нямаше никаква връзка.

Освен за Том Левинсън.

— Мисля, че ще трябва да посетя един търговец на фалшиви паспорти.

Джак забеляза Левинсън нагоре по Източна 92-ра улица, който се приближаваше към къщата си на отсрещния тротоар. Левинсън го забеляза по същото време. Вместо да му помаха, той се обърна и се втурна да бяга. Но не можеше да се движи много бързо, защото кракът му беше гипсиран. Използваше бърза комбинация от скок-подскок-куцук, поради която заприлича на побягнал Уолтър Бренан. Джак лесно го настигна.

— Какво ще ми разкажеш, Том? — каза той, сграбчвайки рамото на Левинсън.