Ф. Уилсън - Един ден от живота

Никакви следи. През по-голяма част от времето действаше задкулисно. Клиентите го знаеха по физиономия, но единствените им контакти с него бяха по телефона или чрез кратки срещи на места като „При Джулио“. И никога не прослушваше телефонния секретар от дома си.

Но някой изглежда бе наясно с всеки един от неговите ходове. Как?

— Йо, Джак! — каза Джулио, мускулестият човечец, който държеше кръчмата. — Много време ни вест, ни кост — Започна да изтупва сакото на Джак, изпълвайки въздуха с прашни облаци. — Какво е това бялото чудо?

Разказа на Джулио за двата пъти, в които му се размина на косъм.

— ’Найш ли — каза Джулио — Май си спомням, че чух за няк’ъв дет’ разпитвал за теб преди няколко седмици. Ше разбера кой е.

— Да бе. Няма да е зле.

Вероятно нищо нямаше да излезе от цялата работа, но си струваше да се опита.

Джак огледа кръчмата. Бе по-прашно от обичайното. Увивните растения бяха посърнали и потъмнели.

— Да не ти е умрял почистващия персонал, бе Джулио?

— Ъ-ъ. Заради юпитата. Продължават да идват тук. Така че оставих мястото да се занемари и позацапа, а те все още идват.

— Обстановката трябва да е декласе.

— Подлудяват ме, Джак.

— Даа, ами всички си носим кръста, Джулио.

Джак бе привършил с кифлата и тъкмо бе минал на второто кафе, когато влезе Джордж Курополис. Джак му подаде пачка банкноти.

— Ето, това дето го отмъкнаха снощи хората на Райли — удържал съм си твоя дял от следващата вноска за моя хонорар. Кажи на останалите от твоята търговска асоциация да си внесат дяловете.

Джордж избягваше погледа му.

— Някои от тях казват, че им излизаш колкото Райли.

Джак усети как в него започва да се надига гневна вълна, която обаче бързо утихна.

Бе свикнал. Винаги така ставаше с някои клиенти, но зачести особено след като Неутрализаторът удари ефира. Преди това хората, които му се обаждаха, не очакваха от него да работи безплатно. Сега заради някакъв тъп телевизионен пазител на реда, все повече и повече от клиентите му си мислеха, че е гражданско задължение на Джак да им оправя бакиите. Така че очакваше някои от групата да започнат да се зъбят.

Въпросната търговска асоциация в последно време го бе загазила. Притежаваха верига от магазини в долната западна част на града. Тъй като западняците не се вписваха в картинката, си мислеха, че всичко ще е мирно и тихо. И тогава дойде шайката на Райли и започна да им дере кожите. Най-накрая един от тях, Волански, отиде в полицията. Не след дълго, един коктейл Молотов влетя през входната врата на зеленчуковия му магазин и овъгли голяма част помещението; скоро след това синът му бе осакатен в един инцидент от вида „удряй и бягай“ пред собственото им жилище. В резултат на това, Волански получи внезапен Алцхаймер 7 7 Болест на Алцхаймер — свързана е със загуба на паметовите функции , когато полицията го накара да идентифицира Райли.

Тогава Джордж и останалите се събраха и се обадиха на Джак.

— Искаш да кажеш, че няма разлика?

— Не, разбира се, че има — побърза да каже Джордж.

— Добре, нека ти освежа паметта — каза Джак. — Вие дойдохте при мен , а не обратното. Това не ви е телевизията и аз не съм Неутрализаторът . Недейте да смесвате реалност и измислица. Това ми е професията. За това, което правя ми се плаща. Бях тук преди господин Добро дело да излезе в ефир и ще бъда тук, след като се махне. Ножовете, дето ги носят Райли и тайфата му, не са играчки. Оръжията им не са заредени с халосни. Това е истинско. Не си рискувам главата за голи похвали.

— Добре, де, добре — каза Джордж. — Извинявай…

— И още нещо. Може и да ви излизам скъпо, но аз съм само временно, Джордж. Като чистилището. Райли е ад, а адът е завинаги. Ще ви дере, докато някой не го спре.

— Знам. Просто ми се иска всичко вече да е свършило. Не знам дали мога да понеса още една нощ като последната. — Джордж започна да трие дясната си ръка. — Те щяха…

— Да, но не успяха. И докато ме приемат за конкурент, ще запазят най-лошото, на което са способни за мен.

Джордж потрепери и погледна пръстите си:

— Дано да е така.

Малко след като Джордж си тръгна един азиатец, който изглежда бе в края на петдесетте, се появи на вратата. Лицето му бе насинено и издраскано, а лявото му око — толкова оттекло, че наполовина се бе затворило. Джулио го посрещна, раздруса ръката му, приветства го с добре дошъл, потупа го по гърба и го поведе към задната част на кръчмата. Джак забеляза, че накуцва. Десният му крак бе протезиран. В момента, в който стигна до масата му, вече бе напълно обискиран. Ако Джулио бе открил нещо, щеше да го преведе покрай Джак и да го изведе навън през задната врата.