Ф. Уилсън - Един ден от живота

Започваше да се пита дали не е започнал нещо, от което отърване няма.

И тогава се улови, че гледа през миниатюрния прозорец на Джия към покрива на отсрещния блок и си спомня за куршумите, които свистяха през хотелската стая, преди по-малко от двадесет и четири часа. Засърбя го кожата. Тук се чувстваше уязвим. И което бе още по-лошо, излагаше на опасност Джия и Вики. Набързо се извини и си взе довиждане, целуна и двете и се втурна навън.

Застана пред блока и започна бавно да се разхожда напред-назад пред входа.

Хайде, кучи сине! Знаеш ли че съм тук? Стреляй де! Дай ми знак!

Никой не стреля. Нищо не падна от покрива.

Джак разпъна пръстите си, които чак се бяха схванали, толкова сило бе стискал юмруци. Беше си представил, че някое кръвожадно копеле като Кирлът е разбрало за Джия и Вики и ги заплашва, може би дори ги измъчва… това почти го извади от равновесие.

Запъти се към собственото си жилище. Движеше се бързо по тротоара, след което започна да тича, опитвайки се да преодолее гнева си, заедно със засилващото се разочарование.

Трябваше да сложи край на всичко това. И ще го направи. Още тази нощ, ако всичко зависеше изцяло от него.

Джак спря при един уличен телефон и се обади на Трам. Виетнамецът му каза, че Алдо и бодигардът му изкуцукали навън и си викнали такси, като се кълняли, че ще отмъстят на хулигана, който ги е прецакал. Трам се притесняваше да не би Алдо да излее гнева си върху него, като не успее да открие Джак. Това притесняваше и самия Джак. Той провери телефонния си секретар, но нямаше нищо интересно.

Докато затваряше, си спомни нещо: за Кирлът и телефоните. Да . Това бе начинът, по който изнудвачът забиваше куките в своите жертви. Този тип бе истински специалист по подслушването.

Джак се прибра на бърз ход. Но вместо да се качи в апартамента си, той се мушна в сервизното помещение. Отвори кутията за телефоните и веднага забеляза „бръмбъра“: няколко изолирани проводника, прикрепени към миниатюрен високочестотен предавател. Вероятно Кирлът бе скрил гласово активираща се записваща апаратура недалеч оттук.

Нещата започваха да придобиват нов смисъл. Кирлът бе научил от Левинсън, че Джак се среща с клиентите си при Джулио. Висял е отпред, докато не е забелязал Джак, после го е проследил до тук.

Джак се укори мислено. Бе започнал да остарява и да става небрежен.

Веднага след това, Кирлът се е появил, вероятно предрешен като телефонен техник, прикачил е устройството, след което се е настанил удобно и е започнал да го подслушва. От този телефон Джак си бе резервирал стая в „Щастливия хотел“ … и се бе обадил на Джулио тази сутрин, за да му каже, че ще намине към десет и половина. Всичко съвпадаше.

Джак затвори телефонната кутия, като остави „бръмбъра“ на мястото му.

Тази игра можеха да я играят и двама.

Джак се разположи сред хаоса от викторианска дъбова и друга мебел, която изпълваше хола на апартамента му и се обади на Джордж в закусвалнята. Това бе второто му обаждане за изминалия половин час, само дето първото бе от един обществен телефон. Беше казал на Джордж да се подготви за това и го бе инструктирал какво да каже.

— Здрасти, Джордж — каза той, когато гъркът отговори на позвъняването. — Събра ли поредната такса от търговската асоциация?

— Да бе. Тук е. В брой, както обикновено.

— Браво на теб. Ще намина към полунощ да я взема.

— Тук съм — каза Джордж.

Джак затвори и се замисли. Примамката бе заложена. Ако Кирлът бе подслушал разговора, имаше големи шансове да се опита да организира нова засада някъде в района на закусвалнята „Хайуотър“ около полунощ. Само че Джак възнамеряваше да пристигне там първи и да се опита да хване Кирлът по долни гащи. И тогава щяха да си уредят сметките. Завинаги. Джак нямаше да позволи на никой да души по следите му до Вики и Джия, особено някой, който бе отрязъл няколко пръста на един от бившите му клиенти.

На път за центъра, след около час, Джак се обади за пореден път на телефонния си секретар. Имаше съобщение от Джордж, който го молеше да се обади незабавно. Когато изпълни молбата му, чу доста странна история.

— Какво съм ти казал? — попита Джак.

— Да те чакам в съседната сграда, оная старата, на Бордън. Каза, че имало промяна в плана и може би щяло да бъде по-безопасно, ако не се мяркаш много-много в закусвалнята. Така че се разбрахме да те чакам там в десет и половина и да ти дам парите.

Джак не успя да сдържи усмивката си. Този Кирлът щеше да излезе по-хитър, отколкото си мислеше.