Ф. Уилсън - Боровата пустош

Въпреки всичко, разбрах какво иска да каже. Пясъкът бе набръчкан като водна повърхност, както може би изглежда пясъка в Сахара, далеч от търговските маршрути. Видях животински следи, които стигаха до ръба и после променяха посоката. Крайтън беше прав: нищо живо не пристъпваше върху този пясък.

Като изключим Крайтън.

Без предупреждение, той пристъпи през невидимата граница и отиде до центъра на голото място. Разпери ръце, впери поглед в небето и шеметно се завъртя. Очите му горяха като въглени, изражението му бе възторжено. Изглежда, че напълно си бе загубил ума.

— Това е! Открих го! Това е мястото!

— Какво място, Джон?

Стоях на ръба, без да имам каквото и да е желание да пристъпя отвъд, говорейки с равен тон, както се говори на наркоман, който е прекалил с дозата, за да го върнеш обратно в реалността или някой, който стои на ръба и всеки момент може да скочи.

— Където всичко се съединява в едно и всичко се разпада на части.! Където Истината излиза наяве!

— Какви по дяволите ги говориш, Джон?

Бях изморена и изтормозена и исках да се прибера вкъщи. Беше ми писнало и предполагам, че гласът ми ме издаваше. Въодушевлението му стихна. Внезапно той като че изтрезня.

— Нищо, Мак. Нищо. Остави ме само да направя няколко измервания и се махаме.

— Това е най-добрата новина, която чух от сутринта насам.

Той ми хвърли един бърз поглед. Не знам дали бе израз на раздразнение или разочарование. А и не ми пукаше.

Успях да стигна до асфалтиран път без особени затруднения. По пътя за вкъщи не разговаряхме много. Той ме остави пред дома ми и обеща да се прегледа преди края на деня.

— Какво ще правиш занапред? — запитах аз, когато затворих вратата и го погледнах през отворения прозорец.

Надявах се, че повече няма да ме моли да го водя в Пустошта. Бях сигурна, че не е бил откровен с мен по отношение на своите изследвания. Нямах представа на какво е попаднал, но знаех, че със сигурност не е Дявола от Джърси. Част от мен ми казваше, че е по-добре да не знам и че този човек е готов да се жертва само и само да си намери белята.

— Не знам още. Може да се върна и да се срещна пак с онези хора, дето живеят от другата страна на Рейзърбек Хил. Може да им занеса малко дрехи, малко храна.

Пряко волята си бях трогната.

— Това ще е много мило от твоя страа. Само не им носи тостери и микровълнови печки.

Той се засмя:

— Няма.

— Къде си отседнал?

Той се поколеба, изглеждаше несигурен.

— В едно място, наречено „Лаурелтън Съркъл Мотор Ин“.

— Знам го.

Малко местенце. Именувано на едно околовръстно шосе, което вече не съществуваше.

— Аз съм в стая пет, ако се наложи да се свържеш с мен, но… можеш ли да ми направиш една услуга? Ако някой ме потърси, не им казвай къде съм. Дори не им казвай, че си ме виждала.

— Да не би да си загазил?

— Недоразумение, това е всичко.

— Не би искал да усложниш нещата, нали?

Той доби празно изражение.

— Колкото по-малко знаеш, Мак, толкова по-добре.

— Като всичко останало през изминалите два дена, така ли?

Той сви рамене:

— Съжалявам.

— И аз също. Виж. Отбий се вкъщи, когато тръгнеш пак към Рейзърбек. Може би ще се намерят няколко стари мои дрехи, които да даря на тези хорица.

Той помаха с обгорената си ръка, след което потегли.

Крайтън се отби след няколко дена, беше тръгнал към Рейзърбек Хил. Лявата му ръка бе здраво бинтована.

— Беше прав — каза той. — Възпали се.

Дадох му няколко стари потника и ризи и един-два чифта дънки, които вече не ми стояха както трябва.

Няколко дена по-късно се сблъсках с него при щанда с домашни потреби в „Патмарк“.

Бе се награбил с консерви и купуваше няколко отварячки за хората от Рейзърбек. Лявата му ръка си бе бинтована както преди, но бях загрижена, когато видях, че на дясната му също има бинт.

— Възпалението малко се поразрасна, но лекарят каза, че всичко е наред. Предписа ми един от новите антибиотици. Със сигурност ще се оправи.

Поглеждайки го по-отблизо на флуоресцентната светлина в супермаркета, забелязах, че е блед и изпотен. Изглежда бе отслабнал на килограми.

— Кой ти е лекар?

— Един тип в Нептюн. Специалист.

— По изгаряния от борови светлини?

Смехът му бе прекалено шумен, прекалено дълъг.

— Не! По инфекции.

Стана ми чудно. Само че, Джон Крайтън вече бе голямо момче. Не можех да играя ролята на негова майка.

Самата аз купих няколко консерви, настигнах Крайтън и му дадох всичките.