Ф. Уилсън - Боровата пустош

— Джон? — включих лампата. — Джон, къде си?

Седеше на един стол, в ъгъла, от другата страна на леглото, сгушен под купчина одеяла. До него на нощното шкафче бяха струпани книжа и карти. Лицето му, или поне онази част, която се виждаше над рошавата му брада, беше бледо и изпито. Изглеждаше така, все едно е отслабнал с трийсет паунда. Затръшнах вратата зад себе си и останах на място, втрещена от видяното.

— Божичко, Джон, какво се е случило?

— Нищо. Добре съм — Дрезгавия му, груб глас говореше точно за обратното. — Какво правиш тук, Мак?

— Дойдох да ти кажа, че щатската полиция се навърта наоколо с твои снимки, само че, доколкото мога да предценя, това е най-малкия ти проблем в момента! Ти си наистина зле! — посегнах към телефона. — Ще повикам линейка.

— Не! Мак, моля те, недей !

Единствено ужасът и сърцераздирателната му загриженост ме спряха. Вторачих се в него, но все още не бях поставила слушалката обратно на местотото й.

— Защо?

— Защото те умолявам да не го правиш!

— Но ти си болен, може би умираш, знам ли, не си с ума си!

— Не. Поне това не е вярно. Повярвай ми, като ти казвам, че няма болница, която би могла да ми помогне — защото аз не умирам. И ако някога си ме обичала, ако някога си уважавала човешката ми същност и моите житейски търсения, ще затвориш телефона и ще си излезеш през вратата.

Стоях в горещата, влажна, мизерна атмосфера на тази малка стая, със слушалка в ръката, ноздрите ми се пълнеха с вонята на боклук, долавях и намек за някаква друга миризма, едвам доловима гнилоч на фона на всичко останало и се чувствах разкъсвана от възможностите, между които трябваше да избирам.

— Моля те, Мак — каза той. — Ти си единствената, която може да ме разбере. Не ме оставяй в чуждите ръце. — Той изхлипа. — Не мога да се преборя с теб. Мога само да те умолявам. Моля те. Затвори телефона и си тръгвай.

Тъкмо това изхлипване реши нещата. Тряснах слушалката върху вилката.

— Дяволите да те вземат!

— Два дена, Мак. След два дена ще се оправя. Почакай и ще видиш.

— Дяволски си прав, че ще видя — оставам тук при теб!

— Не! Не може! Нямаш право да нахълтваш така! Това си е моят живот! Остави ме да го водя както си искам! А сега си тръгвай, Мак. Моля те.

Той беше прав, разбира се. Именно за това говорехме през цялото време, докато живеехме заедно. Трябваше да се оттегля. А това направо ме съсипваше.

— Добре — казах аз, преодолявайки буцата в гърлото си. — Печелиш. Ще се видим след два дни.

Без да дочакам отговора му. Отворих вратата и излязох в ярката светлина на септемврийското слънце.

— Благодарности, Мак — каза той. — Обичам те.

Не исках да чувам точно това. Погледнах назад за последен път, докато затварях вратата. Все така бе увит от главата до петите с одеяла, но в последния момент, преди вратата да се хлопне, ми се стори, че видях нещо бяло и заострено, с дебелината приблизително на градински маркуч, да се изнизва изпод завивките и пак бързо да се скрива под тях.

Пристъп на гадене ме притисна към външната стена на мотела, когато ключалката щракна. Стоях облегната, беше ми зле и ми се виеше свят, опитвах се да си поема дъх.

Зрителна измама. Така си казах, когато замайването попремина. Бях примижала поради яркото слънце и светлината ми бе изиграла номер.

Разбира се, не беше нужно да си внушавам, просто можех да отворя вратата и да проверя. Всъщност дори посегнах към дръжката на бравата, но не можах да се насиля да я отворя.

Два дена. Крайтън каза два дена. Тогава всичко щеше да се изясни.

Само дето не издържах два дена. Не бях способна да се концентрирам на следващата сутрин и през цялото време отлагах уговорките си. Прекарах деня в обиколки из офиса и дневната; спирах да крача насам-натам, само за да се обадя по телефона. Позвъних на Американското фолклорно общество и Историческото общество на Ню Джърси. Не само, че не бяха спонсори на Крайтън, ами не бяха и чували за него.

Издържах до смрачаване. Започнах да звъня в стаята на Джон. Никой не вдигна. Опитах още няколко пъти, но когато в единайсет все още не се бях свързала, се отправих към мотела.

Почти изпитах облекчение, като видях, че „Вранглер“-а го няма на паркинга. Стая номер пет стоеше все така незаключена и все така мръсна, което означаваше, че той все още се води като наемател — или пък отсъстваше отскоро.

Какво си беше наумил?

Започнах да претърсвам стаята. Открих книгата под леглото. Беше огромна, тежка, увита в целофан, с набързо надраскан надпис: