Робърт Уилсън - Хронолитите

Хич Палей, възседнал своя раздрънкан мотоциклет „Даймлер“ на пясъчния плаж зад танцувалния павилион „Хаат Тай“, бе човекът, който ме покани да присъствам на края на една епоха. Моята и на целия свят. Но не го виня за това.

Няма нищо случайно. Сега вече го зная.

Помня, че се хилеше широко, когато го зърнах, а това е лош знак при Хич. През онова последно хубаво лято се беше издокарал в стил „американец в Тайланд“, сиреч армейски шорти, псевдобиблейски сандали, поне два номера по-голяма риза в цвят каки и шарена кърпа за глава. Бе доста едър мъж, бивш морски пехотинец, хванал широкия свят, но сега брадясал и с растящо бирено коремче. Ловеше окото въпреки странните одежди и което бе по-лошо — лесно можеше да те подмами.

Зная от сигурно място, че Хич бе прекарал онази нощ на някакво градинско парти, устроено от немския дипломатически корпус, където първо се бе натъпкал здравата с деликатеси, а сетне бе помъкнал русокосата немкиня, която го бе завела там, да се любуват на лунната светлина върху гладката водна повърхност. Нямаше никакви причини да е буден в толкова ранен час, а още по-малко да изглежда толкоз бодър и захилен.

Нямаше никакви причини да съм буден и аз.

Бях се прибрал посред нощ при Джанис, но така и не успяхме да поспим. Катлин бе повалена от висока температура и страшно главоболие и цяла вечер Джанис се бе мъчила да успокои нашата малка дъщеричка, разнообразявайки се с набези срещу дървениците, настанили се в гранясалите цепнатини покрай тръбите на газовата печка. Това, плюс горещата нощ и напрежението, което от известно време съществуваше между нас, бяха достатъчни причини, за да се караме почти до сутринта.

Така че нито Хич, нито аз бяхме свежи или с ясни глави, въпреки че сутрешното слънце ми внушаваше усещането за измамна бодрост, а заедно с това за спокойствие и безгрижност. Лъчите му се отразяваха в равната повърхност на залива, хвърляха заслепяващи отблясъци като от патрулен прожектор и обещаваха поредния безоблачен следобед. Брегът бе широк и гладък като автомагистрала: път към неназована, но безкрайно примамлива цел.

— Ей, чу ли този звук снощи? — поде без предисловие разговор Хич, сякаш току-що се бяхме разделили. — Като от реактивен самолет?

Бях го чул. Към четири сутринта, малко след като Джанис ме изгони от леглото. Катлин най-сетне бе заспала и аз седях с чаша изстинало кафе в кухнята. От радиото, настроено да предава американски джаз, ромолеше скучен среднощен диспут. Сетне, за около трийсет секунди, предаването бе прекъснато от смущения. Отвън се чу трясък като от гръмотевица („реактивният самолет“ на Хич) и малко след това пердетата на широко разтворените прозорци се разлюляха от неочаквано студен вятър. Дървените щори изтракаха, вратата към стаята на Катлин се разтвори от течението и тя се размърда неспокойно в леглото, но не се събуди.

Не беше „реактивен самолет“, а по-скоро лятна буря, заформила се малко преди това във вътрешността на Бенгалския залив. Нищо необичайно за този период от годината.

— Рано сутринта в „Дюк“ идваха двама снабдители да купят лед — продължи Хич. — Поръчка за вилата на някакъв богаташ. Казаха, че нагоре по пътя за хълма ставало нещо, голяма шумотевица, като фойерверки или артилерийска канонада. Видели и паднали дървета. Искаш ли да хвърлим едно око, Скоти?

— Какво пък, защо не? — промърморих уморено.

— А?

— Искам, защо да не искам?

Това беше решение, което щеше да промени невъзвратимо живота ми, а аз го взех просто ей така. Но ако питате мен, за всичко е виновен Франк Едуардс.

Франк Едуардс е питсбъргски радиожурналист от миналия век, издал книга, в която се описват предполагаемо реални чудеса. „По-чудно от науката“, публикувана през 1959 г., коментира различни непотвърдени разкази, като например загадката на Каспар Хаузер 1 1 Каспар Хаузер (1812–1833) — известно със загадъчната си съдба подхвърлено дете, намерено на 26 май 1828 г. на пазарния площад в Нюрнберг. Бил облечен със селски дрехи и носел у себе си писмо до един от офицерите в града, а също кърпа с инициали и няколко страници с католически молитви. Почти не умеел да говори и нямал представа за най-елементарни неща, но можел да си напише името. Смята се, че е прекарал първите седемнайсет години от живота си в подземие, напълно лишен от контакт със света и хората, където от време на време е бил посещаван от неизвестен маскиран мъж. Скоро след като се научава да чете и пише, той показва необичайни наклонности към религията и логиката и е силно запленен от музиката. На 17 октомври 1829 г. мъж с качулка се опитва да го убие, същото се повтаря и на 14 декември 1833, но този път Каспар Хаузер е промушен в гърдите. Издъхва няколко дена по-късно, след като е спохождан от странни видения за непозната пустинна страна. — Б.пр.