Ф. Уилсън - Боровата пустош

Джон Бетанкорт се свърза с мен някъде през 1989, за да ме попита дали бих участвал в едно „Специално издание за Ф. Пол Уилсън“ на списанието „Странни истории“ . Как да откажа? Цял брой от първото и най-известно в света хорър списание — където класици като Лъвкрафт, Хауърд, Блох и Бредбъри са били издавани за първи път — посветено на мен? Как бих могъл да не бъда заинтересован? По това време се бях заловил да пренапиша „Отплата“ , но дадох дума да изпратя обещания разказ от двайсет хиляди думи, веднага щом се поосвободя.

„Боровата пустош“ бе предвиден да се превърне в тези двайсет хиляди думи. Поради факта, че „Странни истории“ бе вероятният издател, го написах така, че да бъде в стил Лъвкрафт, но не и без някои лично мои похвати. Беше през август и работех по него, когато получих писмо от Боб Уайнбърг, който ме помоли за разказ за „Наследството на Лъвкрафт“ , антология, която той заедно с Марти Грийнбърг (ама как винаги се стига до неговото име, а?) издаваха по случай стогодишнината от рождението на Х. П. Лъвкрафт. Веднага ми хрумна, че „Боровата пустош“ беше направо идеален за целта.

Така че бях изправен пред дилема. Кое бе по-важно: да напомпам собственото си его с брой на „Странни истори“ , посветен на мен или да участвам в единичен тираж на антология, посветена на творчеството на един от най-именитите писатели на дарк фантастика на всички времена?

Избрах второто.

Защо ли? Защото в моите очи Х. П. Л. беше нещо специално.

Доналд А. Уолхайм е виновен за всичко. Той ме запали по Лъвкрафт. Беше през 1959. До този момент бях добро дете, четях Ейс Дабълс и прилична, благотворна научна фантастика от рода на Хайнлайн, Е. Е. Смит, Пол Андерсън, Фред Пол и останалите. Само че той ми пробута една антология. Много добре беше предвидил какво ще излезе. Беше я озаглавил „Четиво с ужасии“ и бе изпляскал онази зловеща, суперска корица, рисувана от Ед Емшвилър. Не можах да устоя. Купих я. Прочетох я. И така се започна. Това бе началото на моя край.

„Четиво с ужасии“ е отличен сборник — Блох, Вандрай, Смит, Бишъп, Хауърд. Все добри разкази — мрачни, мистични, напрегнати, емоциите направо те връхлитаха от всяка страница — досега не бях чел нищо от този род. Но това, което буквално ме сграбчи за гърлото бе „Нещото на прага“ от някой си Х. П. Лъвкрафт. Още встъпителните думи ме грабнаха („Вярно е, че изстрелях шест куршума в главата на моя най-добър приятел и все пак се надявам чрез тези показания да докажа, че не аз съм неговият убиец.“), бях запленен от мястото на действието („… прокълнатият, легендарен Аркам, чийто схлупени, хлътнали покриви и рушащи се грегориански балюстради служеха за гнезда на столетията в непосредствена близост до мрачно ромолящата Мискатоник.“), бях издухан от взривната вълна на сгъстената проза, която истрелваше думи като „eldritch“ и „фетор“, „циклоп“ и „седефен“, говореше за поети, които умират с писъци в лудницата, като от време на време споменават за странни, забранени книги и градове като Инсмут (където дори акрамитите се страхуват да отидат), все едно, че тези неща би трябвало да са ми отдавна известни.

Но това, което се въртеше в ума ми дълго след като я бях прочел, бе същността на историята — идеята за друга реалност, която се сблъсква с нашата, познанието за която би те накарало да бълнуваш, обхванат от абсолютна лудост; друго измерение с извратена логика и странна геометрия, пълно с богоподобни същества с непроизносими имена, далечни и в същото време определено враждебни.

Моят свят на тринайсетгодишен вече не ми изглеждаше толкова безопасен и разумен, моята действителност започна да ми се струва до известна степен нереална.

„Нещото на прага“ ми осигури смразяващия ужас, който обложката на „Четиво с ужасии“ обещаваше, но също така ми послужи като проходилка в севта на Ктулу митологията, като въведение в така наречения космически хорър.

След тази първа фиксация, започнах да поставям на първо място Лъвкрафт. Местните изнудвачи — извинете ме, книгоразпространители — ме запознаха с книгите на „Аркам Хаус“ и аз почти умрях от свръхдоза. По-късно страстта ми поохладня и се отървах от този лош навик. (Е, не напълно. От време на време препрочитам някой от любимите си разкази. Сега вече ми понася по-добре. Наистина.) Идеята за космическия хорър все още ме запленява. Използвах я в „Кулата“ , а също и тук, в „Боровата пустош“. Без съмнение след време ще се възползвам отново от нея.