Ф. Уилсън - Наематели

Идеята за „Наематели“ се спотаяваше някъде в ъглите на съзнанието ми от години. Простичък кратък разказ за един избягал убиец, който си мисли, че е открил идеалното убежище от закона в една самотна къща. Старият бухал, който живее там е луд; все говори за наематели, а е само той в бунгалото. Или не е така?

Можех да избера което и да е място, но реших да е Монро. Не само защото „Чувства“ се развиваше там, а и тези разкази бяха писани в промеждутъците между отделните глави от „Прероден“ ; този роамн също се развива в Монро и видях възможната аналогия. Предвиждах „Прероден“ да е първата част на една дълга поредица от романи, която да обедини три мои предишни романа — „Кулата“ , „Гробницата“ и „Докосването“ , в общ цикъл от шест части. Но защо всички тези странни неща се случваха в Монро? Защо Дат-тай-вао бе нарисуван в Монро в „Докосването“ ? Всичко ли бе случайност или имаше някакво обяснение? Осъзнах, че това обяснение се намира в „Прероден“ . Така че, ако старчето в „Наематели“ имаше странни съжители, вероятно те също се връзваха с Монро по някаква причина. Мястото на действието не оказва някакво съществено влияние върху самия разказ, но това, че го свързвах с цикъла, ме нахъса допълнително.

Гюс и неговите наематели се появяват отново съвсем за малко в „Нощен свят“ .

Задаваше се пощенската кола.

Гилрой Конърс, с обувки пълни с вода и риза все още мокра от обилната утринна роса, дебнеше сред високата трева и бурените с пънкарски прически. Болеше го навсякъде; но най-вече му се бяха схванали краката, от усилието да поддържа позата, която бе заел. Но не смееше да помръдне, от страх да не издаде присъствието си.

Така че си седеше свит на четири върху пътя, водещ към очуканото старо бунгало, което изглеждаше изоставено, но не беше — предишната нощ вътре светеше. Със своя покрив с единичен наклон и гниеща обшивка от кедрова кора, то приличаше по-скоро на уголемена пристройка, отколкото на нечий дом. Олющена газова бутилка бе приклекнала до северната стена; порутен тухлен комин подпираше лицемерна телевизионна антена. Отвъд бунгалото, блестейки на утринната светлина, се простираше североизточният край на пристанището на Монро и Лонг Айлънд Саунд.

Мястото придаваше нов смисъл на думата уединен . Като че ли преди няколко поколения, някой бе замъкнал известно количество тандем-велосипеди за дебелаци в края на затлачения с мръсотия път, бе ги изтърсил на земята и бе построил бунгало. С изключение на рахитичния стар док, към който бе завързана една просмукана от влага гребна лодка и в двете посоки нямаше никакви други постройки. Единствено една тънка пъпна връв под формата на обезопасен кабел свръзваше бунгалото с останалата част от света, посредством дълга редица електрически стълбове, тържествено напускащи очертанията на града. Всичко друго наоколо бе едно безлюдно блато.

Мммда. Бе адски уединено, по дяволите.

Беше направо перфектно.

Докато Гил наблюдаваше, предната врата се отвори и оттам с препъване се измъкна прошарен старец с цигара в уста и шепа пощески пликове в ръка. Дълъг и тънък, с необуздана щръкнала сива грива, той се почеса по леко изпъкналия корем, докато присвиваше очи на сутрешното слънце. Носеше прокъсан потник, който някога може и да е бил бял на цвят и чифт избелели зелени работни панталони, повдигнати с тиранти. Изглеждаше не по-малко изстрадал от дома, който обитаваше и имаше такава нужда от душ и бръснене, каквато чувстваше Гил. Предценявайки скоростта си на придвижване с прицизност, която можеше да е резултат единствено на всекидневни упражнения в тази насока, старчето стигна до пощенската кутия по едно и също време с пощенската кола.

Сигурно е наблюдавал през прозореца.

Доста обезкуражаваща мисъл. Дали старецът го бе забелязал? Дори и да беше, с нищо не показа, че е така. Което означаваше, че Гил все още е в безопасност.

Той попипа дръжката на скрития в ризата му нож.

Какъв късмет.

Докато старчето и пощальонът дърдореха, Гил проучи бунгалото още веднъж. Това място бе като знак, че досегашният му късмет все още не го е изоставил. Беше се промъкнал тук, в блатата, докато нещата в и около Монро се поуталожат и се бе подготвил да изкара няколко наистина дискомфортни нощи на открито. Бунгалото улесняваше нещата до голяма степен.

Не че беше нещо особено. В най-добрия случай изглеждаше достатъчно голямо, за да има две стаи, не повече. Просто достатъчно място за някоя древна двойка старци, които много-много не се разхождат насам-натам — само ядат, спят, бръщолевят глупости, гледат телевизия и това е. При повече късмет може и да не са двойка. Само старчето. Това би опростило нещата. Някоя жена, дори и да е много болна, може да усложни всичко.