Ф. Уилсън - Боровата пустош

„Моля върнете в архива на Мискатонския У.“

Махнах целофана. Беше с кожена подвързия и на ръкописен латински. Едва разчетох заглавието — нещо от рода на „Liben Damnatus“ . Под обвивката на предната корица бяха картите на Крайтън и купчина записки, надраскани с неговия наклонен почерк. Бележките бяха в безпорядък и вероятно нямаха връзка помежду си, дори листите да бяха правилно подредени. Някои думи и изрази се срещаха почти навсякъде: нексус и равноденствие , и лумени , и було .

Отне ми известно време, но в крайна сметка хванах смисъла. Очевидно част от книгата, която Крайтън беше откраднал, се отнасяше за „нексуси“, които са пръснати по цялото земно кълбо, където два пъти в годината, по време на пролетното и есенното равноденствие „булото“, което покрива действителността, се отдръпва за малко и позволява на безстрашните по душа да надникнат под ръба му и да видят истинската същност на света около нас, света, който не ни е „позволено“ да виждаме. Тези „нексуси“ са малко на брой и са раздалечени един от друг. От четирите, които са известни, има по един на всеки от земните полюси, един в Тибет и един близо до източното крайбрежие на Северна Америка.

Въздъхнах. Лудият Крайтън наистина си бе заслужил прякора. Това бе тъжно. Не беше в негов стил. Едно време по-голям циник от него нямаше, а сега той рискуваше здравето и свободата си, преследвайки тези митични простотии.

А това, което бе още по-тъжно, бе фактът, че ме излъга. Очевидно не бе издирвал митове за Дявола от Джърси — бе търсил един от тези „нексуси“. И вероятно бе убеден, че е открил един от тях зад Рейзърбек Хил.

Съжълявах го. Но продължавах да чета.

Според записките му, тези „нексуси“ могат да бъдат открити, като се проследят „лумените“ до някое място, което се избягва както от хората, така и от животните и растенията.

Изведнъж почувствах,че не ме свърта на едно място. „Лумените“. Възможно ли бе това да се отнася за боровите светлини? А „голото място“, което Фред ни бе показал — това място със сигурност бе избягвано от хора, животни и растения.

Попаднах на цял лист записки, отнасящи се до хората от Рейзърбек Хил. Последния абзац бе особено обезпокоителен:

„Хората зад Рейзърбек Хил не са с уродства, дължащи се на кръвосмешения, въпреки че съм сигурен, че това също е допринесло донякъде. Мисля, че са резултат от това, че са живели до нексуса вече поколения наред. Повдигането на булото на всеки шест месеца сигурно е довело до генетични увреждания в продължение на много години.“

Извадих картите на Крайтън и ги разгънах на леглото. Проследих линиите, които бе начертал от Епъл Пай Хил, от огнището на Гюс и от нашия лагер. Всичките представяха маршрута на боровите светлини и всичките се пресичаха на едно място до окръжността, която той бе начертал и обозначил като Рейзърбек Хил. И точно до пресечната точка, почти съвпадайки с нея, бе начертал друга, по-малка окръжност, с изчислени географска дължина и ширина и означена като „Нексус“ !

Сега вече се разтревожих. Дори собственият ми скептицизъм започваше да се разколебава. Всичко съвпадаше прекалено точно. Погледнах часовника си. Едиайсет и трийсет и две. Датата бе двайсет и първи. Двайсет и първи септември. Кога бе равноденствието? Грабнах телефона и се обадих на един стар „мидаджия“, който ми беше редовен клиент откакто съм отворила офиса. Той веднага ми отговори:

— Есенното равноденствие. Това е на двайсет и втори септември. След около половин час.

Изпуснах слушалката и се втурнах към колата. Знаех много добре, къде ще открия Джон Крайтън.

Профучах надолу по „Паркуей“ към изхода за Бас Ривър и се опитах да намеря пътя към колибата на Гюс Соой. Пътуването, което се бе оказало трудно през деня, по тъмно бе неколкократно по-сложно. Но аз успях да открия червения кедър. Моят план бе да го убедя да ми покаже прекия път до обратната страна на Рейзърбек Хил, мислейки си, че фактът, че Крайтън е вече там, може да го направи по-сговорчив. Само че, когато пристигнах с гръм и мълнии в просеката на Гюс, открих, че той не е сам.

Хората от Рейзърбек бяха тук. Ако се съди по броя им — всичките.

Гюс седеше на стълбите пред входа, една туба висеше в ръката му. Очевидно бе шокиран, че съм тук и бе всичко друго, но не и приятелски настроен.

— Какво искаш?

Преди да успея да отговоря, хората от Рейзърбек ме познаха и около мен се събра малка тълпа.