Ф. Уилсън - Боровата пустош

— Защо всички те са тук? — попитах Гюс.

— Просто на гости — каза той небрежно, но не ме погледна в очите.

— И няма нищо общо с онова, което става в голото място от другата страна на Рейзърбек Хил, нали?

— Върви по дяволите! Душила си наоколо, нали? Ти и твоят приятел. Те ми казаха, че се е навъртал насам, питал разни неща. Къде е сега? Крие се в храстите ли?

— Той е там — казах аз, сочейки върха на Рейзърбек Хил. — И ако правилно съм разбрала, е застанал точно в центъра на голото място.

Гюс изпусна тубата. Тя изтрополи по дъските на стълбите.

— Знаеш ли какво ще стане с него?

— Не — казах аз. — А ти? — огледах хората от Рейзърбек. — А те?

— Не мисля, че някой знае, най-малко те. Само че те се страхуват. Идват тук два пъти в годината, когато голото място се активира.

— Виждал ли си някога какво става там?

— Веднъж. И не искам да ми се случва отново.

— Защо не си разказал на никого?

— Какво? Та да се домъкнат всякакви умници, да зяпат и да се мотат, и да строят, така че в крайна сметка да развалят местността. Всички тук предпочитаме да се сблъскваме с лудостта на голото място два пъти годишно, отколкото с лудостта на разните му там умници всеки ден в годината.

Нямах време да се впускам в теорията на Крайтън, че голото място генетично уврежда хората от Рейзърбек. По-важно бе да открия Джон.

— Как да стигна дотам? Кой е най-прекия път?

— Не можеш…

— Те ходят там! — посочих хората от Рейзърбек.

— Добре де! — каза той, без да прикрива враждебността в гласа си. — Заповядай. Зад колибата ми има пътека. Върви по нея през лявото било на хълма.

— И после?

— После няма да имаш нужда от напътствия. Ще разбереш накъде трябва да вървиш.

Думите му прозвучаха злокобно, само че нямах време да го притискам. Бях подтиквана от усещането за неотложност. Времето течеше. И то бързо. Вече си бях приготвила фенер, така че се забързах към задната страна на колибата му и тръгнах по пътеката.

Гюс се оказа прав. Когато превалих билото на хълма, видях проблясъци между дърветата, подобни на светкавици, като че ли някаква миниатюрна, но много силна буря бе свалена и закотвена към земята. Ускорих крачка, дори на места тичах, където теренът позволяваше. Въятърът се засили, когато наближих района на бурята, превръщайки се от силен бриз в истински ураган, в момента, в който си пробих път през храсталака и се запрепъвах в просеката, която обрамчваше голото място.

Хаос. Това е единствения начин, по който мога да го опиша. Кошмар, пълен със сипещи се от всички страни светлини и боботещ вятър. Боровите светлини — или лумени — бяна там, стотици, с всякакви размери, необезпокоявани от завихрените въздушни маси, описваха диви окръжности, като всяка от тях ярко проблясваше, когато преминеше над голото място. Самото то — сияеше в блед пурпур, който се издигаше на трийсет-четирийсет фута във въздуха, преди да избледнее в нощта.

Откраднатата книга, записките на Крайтън — всичко това не бе просто някаква мистична лудост. Тук ставаше нещо катаклизмено, нещо, което отхвърляше всякакви природни закони — ако изобщо тези закони имаха някакъв реален смисъл. Дали това бе един от нексусите, които бе описал, разрив в действителността, която ни заобикаляше, точно в момента, със сигурност можеше да каже единствено Крайтън.

Определено имаше накой в голото място. От там, където бях застанала, не можех да различа чертите му, но бях сигурна, че това е Джонатан Крайтън.

Хвърлих се напред, докато не стигнах ръба, само че спрях в пясъка, точно преди да пресека сиянието. Крайтън беше там, коленичил, ръцете и ходилата му бяха заровени в пясъка. Той се озърташе, изражението му бе напрегната смесица от страх и почуда. Изкрещях името му, но той не можеше да ме чуе, поради рева на вятъра. На два пъти погледна точно към мен, но въпреки, че виках и махах с ръце като откачена, не ме видя.

Явно нямах друг избор. Трябваше да пристъпя върху голото място… нексуса. Не беше лесно. Всичките ми истинкти крещяха да побягна в обратна посока, само дето не можех да го изоставя там. Той изглеждаше безпомощен, залепнал като муха на мед. Бях длъжна да му помогна.

Поех дълбоко дъх, затворих очи и прекрачих през…

… и се запрепъвах напред. Горе и долу изглежда придобиваха нов смисъл на това място. Отворих очи и паднах на колене, едва ли не върху Крайтън. Огледах се и замръзнах.

Боровата пустош бе изчезнала. Нощта бе изчезнала. Явно тук бе преди зазоряване или по здрач, но вятърът все още виеше над главите ни, боровите светлини проблясваха около нас, появявайки се и изчезвайки, като че ли пресичаха невидими стени. Бяхме някъде… другаде : върху някаква огромна мъглива равнина, която като че ли се простираше в безкрая, надиплена единствено от скупчени растения и огромни кълба мъгла, едно от които се падаше вляво от мен и изглежда, че се простираше безкрайно на ширина и височина. Някъде далеч, в неподлежащата на измерване шир, лежаха планини с големината на Луната, които се протягаха и изчезваха в маранята на пурпурното небе. Хоризонтът — или това, което си въобразявах, че е хоризонтът — не се извиваше както би трябвало. Мястото изглеждаше много по-голямо от света — нашия свят — който се намираше само на няколко крачки оттук.