Ф. Уилсън - Боровата пустош

— Търся едно много специално място — каза той.

Повечето от тях закимаха енергично. Някой каза: „Ние знаем всички места в околността, според мен де.“

— Чудесно. Търся едно място, където нищо не вирее. Знаете ли за такова място?

Стана така, като че ли всичките бяха свързани с общ кабел и Крайтън го е изключил. Светлините угаснаха, паднаха сенки, табелите „Отворено“ се замениха със „Затворено“. Всички започнаха да се разотиват.

— Какво толкова казах? — попита той, вперил загрижени, удивени очи в мен. — Какво толкова казах?

— Започваш да приличаш на Рей Чарлз — му казах аз. — Очевидно не искат да имат нищо общо с това „място, където нищо не вирее“, за което ти говореше. За какво става дума, Джон?

Той се направи, че не е чул въпроса ми и постави ръка на рамото на един човек с малка глава.

— Защо не вземеш, да ме заведеш дотам, ако знаеш къде е?

— Знаем къде е — каза онзи пискливо. — Но никога не ходим там, така че не можем да те заведем. Как да те заведем там, като никога не ходим?

— Никога не ходите там? Защо?

Другите се бяха спрели и слушаха. Човекът с малката глава огледа съседите си с поглед, който сякаш питаше — как може някой да е толкова глупав? После пак се обърна към Крайтън.

— Не ходим там, ’щото никой не ходи там.

— Как се казваш? — попита го Крайтън

— Фред.

— Фред, името ми е Джон и ще ти дам… — той потупа джобовете си, след което си свали ръчния часовник. — Ще ти дам този прекрасен часовник, който не се налага да навиваш — виждаш ли как цифрите се сменят на всяка секунда? — ако ме заведеш на някое място, където ходиш и ми посочиш мястото, където нищо не расте. Как ти звучи?

Фред взе часовника и го задържа близо до лявото си око, после се усмихна.

— Ела, ще ти покажа!

Крайтън пое след Фред, а аз — след Крайтън.

Отново ни поведоха по една заобиколна пътека, тази дори още по-тясна, и все по-неясно очертана, докато вървяхме напред. Забелязах, че дърветата оредяват и стават все по-ниски и чворести, а храсталакът изтънява, листата са по-малко и са завити по краищата. Следвахме Фред до момента, в който той спря толкова рязко, все едно, че се е блъснал в невидима стена. Чак сега видях защо — пътеката, която следвахме, свършваше на това място. Той посочи напред, през остатъка от дървета и шубраци.

— Голото място е там, зад онова дето се издига.

Той се извърна и забърза надолу по пътеката.

Голото място?

Крайтън ми хвърли един поглед и сви рамене.

— Приготвила ли си мачетето, Мак?

— Не, бвана 11 11 бвана — господарю (африк.) .

— Лошо. Предполагам, че в такъв случай ще трябва да си проправяме път с гърди.

Той пристегна превръзката на изгорената си ръка и започна да се мушка напред. Не беше чак такъв гъсталак. Шубракът бързо оредя, така че бе по-лесно, отколкото си го бях представяла. Скоро се озовахме на една полянка, обрамчена с останки от буренак и заета с разпръснати, болезнено превити стволове на мъртви дървета. А в центъра имаше участък, покрит с оголен пясък.

… място, където не расте нищо…

Крайтън избърза напред. Аз изостанах, възпирана от чувство за нещо забранено. Същото нещо дълбоко вътре в мен, заради което се уплаших от боровите светлини, ме плашеше и тук. Нещо не беше както трябва, като че ли природата е проявила небрежност, нещо е объркала на това място и така и не е успяла да го оправи. Като че ли…

Що за мисли ми минаваха? Това бе просто една празна поляна. Нямаше никакви мистериозни светлинки в небето. Ако става на въпрос, нямаше и пукната птица. И какво от това? Слънцето грееше, подухваше ветрец — или поне преди малко.

Надделявайки над инстинктите си, последвах Крайтън. Докоснах измъчения ствол на едно от мъртвите дървета, докато минавах покрай него.Беше твърдо и студено, като камък. Вкаменено дърво. В „Бороландия“

Избързах напред и настигнах Крайтън на ръба на „голото място“. Той се бе вторачил в него като в транс. Мястото представляваше груб овал, с диаметър около трийсет фута. Нищо не растеше в този овал. Нищичко.

— Погледни този девствен пясък — прошепна той. — Птиците не прелитат над него, насекомите и животните не минават оттам. Само вятърът го докосва и му придава някаква форма. Така е изглеждал пясъкът в зората на времето.

Винаги съм била с впечатлението, че в зората на времето пясъкът не е бил точно пясък, но не исках да споря с него. Той бе „поел“. Още от колежа имах едно на ум: не се опитваш да заставаш на пътя на Лудия Крайтън, когато е „поел“.