Ф. Уилсън - Боровата пустош

Нечестно и невярно. Но не и напълно неоснователно. Сред дебрите на Пустошта винаги са се ширели неграмотност и алкохолизъм. Училището тук се свеждаше до начално образование, ако въобще го имаше. А колкото до алкохола? Първата служба за „крайпътно обслужване“ датираща отпреди Революцията са „боровските“ кръчми за наливен алкохол, които дават възможност на клиентите да минат покрай едно прозорче, където да им напълнят тубите с ябълков „джак“, да платят и да продължат, без да им се налага да слизат от колата. Само че, след като икономиката в Пайн Берънс пропадна и повечето работници се прехвърлиха в по-доходоносни земи, голяма част от обществените структури се сринаха. Тези, които останаха, станаха малко небрежни по отношение на защо, как и кой за кого се жени. Резултатът бе неизбежен.

Предполага се, че в наши дни всичко това се е променило, като изключим най-отдалечените и изолирани райони на Пайн. Бяхме попаднали точно на такова място. Само дето уродствата тук бяха необичайно големи. Като малка съм виждала няколко от увредените. Те бяха с някакво особено, едва доловимо излъчване, но изобщо не бяха толкова ужасни. Тези приятелчета тук направо ти спираха дъха.

— Хайде да тръгваме към джипа докато са в добро настроение — казах с ъгълчето на устните си.

— Не. Чакай. Това тук е удивително. Освен това се нуждаем от помощта им.

Той се объра към цялата им група и ги помоли да помогнат да освободим джипа.

Някой каза: „Захарен пясък“ и всички започнаха да го повтарят. После услужливо подложиха рамене на задницата на джипа и за няколко минути отново бяхме на шосето.

— Къде живеете? — попита Крайтън, без да се обръща към конкретен човек.

Някой отвърна: „В града“ и като един те посочиха на изток, към слънцето. Снощи светлините се бяха отправили в същата посока.

— Ще ми покажете ли?

Те закимаха и се разбърбориха, и започнаха да ни дърпат за ръкавите, нетърпеливи да ни покажат.

— Джон, сериозно -казах аз. — Трябва да те заведем на…

— Ръката ми може да почака. Няма да ни отнеме много време.

Последвахме групата, като се движехме основно нагоре, по една обиколна пътечка, непроходима за каквото и да е превозно средство, освен може би за мотоциклет. Дърветата се сгъстиха и скоро попаднахме под сенките им. А после отново оредяха и ето, че вече бяхме в „града“.

Над една разнебитена сбирщина от колиби, сковани от отпадъчен дървен материал и ламаринени листове, тегнеше като забрало синкава димна завеса. Навсякъде се въргаляха боклуци и всички наизлизаха, за да видят непознатите. Досега не бяха попадала сред подобна немотия.

Онзи с деформираната глава, който бе разпитвал за джипа, задърпа Крайтън към една от бараките.

— Ей, господине, ти разбираш от машини. Как така тази не ще да работи?

В едностайната барака имаше телевизор. Човекът започна да върти копчетата насам-натам.

— Не работи. Няма картина.

— Трябва ви ток — му каза Крайтън.

— Има. Има. Има.

Той ни заведе отзад, за да ни покаже кабела, който бе провесил от едно дърво към покрива на колибата.

Крайтън ме погледна втрещен.

— Това е ужасно. Никой не заслужава да живее по този начин. Не можем ли да направим нещо за тях?

Съчувствието му ме изненада. Никога не съм си представяла, че в егоцентричния му живот има място за тревога по отношение на някой друг. Но все пак, да не забравяме, че Джонатан Крайтън винаги е бил цар на изненадите.

— Почти нищо. На мен всичките ми изглеждат доста щастливи. Явно си имат своя собствена малка общност. Ако привлечеш вниманието на правителството върху тях, ще бъдат разделени един от друг и повечето вероятно ще бъдат настанени в разни институции и домове. Предполагам, че единственот, което можеш да направиш, е да ги снабдиш с каквото се сетиш, така че да улесниш съществуването им тук.

Крайтън кимна, все още вперил поглед в обстановката наоколо.

— Като говорим за „тук“ — каза той, сваляйки раницата си, — да проверим къде се намираме.

Безформените местни жители зяпаха с откровено страхопочитание и възхита как той прави измервания. Някой го запита: „Какво е това?“ към стотина пъти. Поне. Някой друг попита: „Какво се е случило с ръката ти?“ пак толкова пъти. Крайтън прояви завидно търпение. Той коленичи на земята, за да нанесе измерванията си на картата, после вдигна поглед към мен:

— Знаеш ли къде сме?

— Бих казала от другата страна на Рейзърбек Хил.

— Улучи.

Той се изправи и събра местните около себе си.