Ф. Уилсън - Боровата пустош

Не мога да опиша онова прокрадващо се усещане, което изпитвах в корема си, докато гледах как Джонатан Крайтън се катери към своето рандеву с боровите светлини. Бе изминал три четвърти от пътя нагоре, когато стъблото започна да се клати и люлее под тежестта му. Точно в този момент един клон се счупи под крака му и той за малко да падне. Когато го видях, че отново е стъпил здраво, буквално си отдъхнах. Клоните над него бяха твърде крехки, за да го издържат. Не можеше да се покачи по-нависоко. Щеше да е защитен от светлините.

А те вече бяха тук, цяла дузина, с големина от бйзболна до баскетболна топка, плъзгайки се над просеката в неправилно цилиндрично скупчване, с ширина около десет фута и дължина двайсет, право към дървото на Крайтън.

И колкото повече се приближаваха, толкова повече вътрешностите ми се свиваха. Може и да се състояха от светлина, но не беше само светлина, не и златистата здравословна дневна светлина. Това бе мъгляво, нездраво, анемично сияние, примесено с бледи отсенки на зелено. За щастие това сияние бе извън обсега на Крайтън, тъй като светлините допираха най-високите иглички на дървото.

Гледах как тяхното блещукане осветява вдигнатото към небето лице на Крайтън, изпънатото му нагоре тяло и се чудех на неговото безрасъдство, на неговата мания да открие „действителността“. Дали стреляше в мрака в своето търсене или наистана бе попаднал по следите на нещо конкретно? Дали пък боровите светлини не бях част от него?

Когато първата светлина премина точно над Джон, на по-малко от пет стъпки от протегнатата му ръка, го чух да вика:

— Те бръмчат, Мак! Във високи тоналности! Чуваш ли ги? Почти музикално! И въздухът щипе, все едно, че е наелектризиран! Това е направо фантастично!

Не чувах никаква музика, нито пък усещах щипене. Единственото, което чувах бе как сърцето ми бумти в гърдите, единственото, което усещах, бе студената пот, която бе избила по цялото ми тяло.

Крайтън пак се обади — сега направо крещеше, но на език, който не беше английски, нито пък приличаше на някои от езиците, които бях чувала досега. Той цъкаше и свистеше, а малкото звуци, които наподобяваха думи, изглежда не прилягаха добре на човешкия език.

— Джон, какви ги вършиш там горе?- извиках аз.

Той не ми обърна внимание и продължи с извънземния бъртвеж, но светлините на свой ред не му обърнаха внимание и отплуваха, все едно, че той изобщо не съществува.

Роякът почти бе отминал и въпреки това, все още не можех да се отърся от ужаса, от мрачното предчувствие, че ще се случи нещо ужасно.

Така и стана.

Последната светлина в рояка бе с размери на баскетболна топка. Изглежда, че щеше да премине над Крайтън точно като другите, но когато наближи дървото, забави ход и започна да се спуска по посока на покачилия се на върха човек.

Сега вече се паникьосах.

— Джон, внимавай! Идва право към теб!

— Виждам!

Докато останалите светлини отлетяха към следващото дърво, тази последната изостана и започна да кръжи около бора, на който се намираше Крайтън, на височината на кръста му.

— Слизай оттам! — извиках му аз.

— Да не си полудяла! Това е повече от всичко, за което съм мечтал!

Светлината внезапно спря да се движи и се закова на около една стъпка пред гърдите на Крайтън.

— Студена е — каза той покорно. — Студена светлина.

Той пресегна ръка към нея и аз исках да му изкрещя да не го прави, но гърлото ми се парализира. Върхът на показалеца му докосна ръба на сиянието.

— Наистина е студена.

Видях как пръстът му проникна в светлината, някъде до живеца на нокътя и тогава изведнъж светлината помръдна. Тя не само че помръдна, ами скочи върху ръката на Крайтън, обгръщайки я.

В този момент той започна да крещи. Думите бяха неразбираеми, но успях да доловя „студено“ и „гори“ пак и пак. Изтичах до подножието на дървото, очаквайки, че той ще загуби равновесие, надявайки се, че ще успея да направя нещо, за да предотвратя падането му. Видях топката светлина да се протяга и да се плъзга по дължината на ръката му, обгръщайки я.

След което изчезна.

За момент си помислих, че всичко е свършило. Но когато Крайтън се хвана за гърдите и изкрещя в агония, с ужас осъзнах, че светлината не е изчезнала — тя бе вътре в него!

И тогава забелязах, че отзад ризата му започва да излъчва сияние. Видях как светлината се процежда от него и отново възвръща балоновидната си форма. След което се издигна и се отдалечи плавно, за да догони останалите в ноща, оставяйки Крайтън сам на дървото, ридаещ и гърчещ се.