Ф. Уилсън - Боровата пустош

Не говорех така заради „джака“, говорех от сърце. Днес разбрах нещо. Разбрах, че обичам Боровата пустош. А също и хората тук. С такава богата история, толкова извисени в собствените си познания, останали по някакъв начин неопетнени в сърцето на урбанистичната лудост на двайсети век. Бях обърнала гръб на всичко това. Защо? Може би бях прекалено горда? Или прекалено префинена? Може би си мислех, че съм се изтеглила нагоре по връзките си за обувки и съм преминала в света на по-големите и по-хубави неща. Осъзнах, че не съм. Бях изтръгнала момичето от „Бороландия“, но не бях изтръгнала „Бороландия“ от момичето.

Обещах си да се връщам отново и отново тук. Често. Щях да издиря многобройните си роднини, да подновя старите връзки. Не бях готова да се заселя пак тук и може би никога нямаше да го сторя, но повече нямаше да загърбвам „Бороландия“.

Крайтън вдигна чашата си в моя чест.

— Завиждам на всеки, който е открил частицата, която му липсва. Аз все още съм в процес на търсене.

— Ще я откриеш — казах аз, промъквайки се в чувала. — Просто трябва да си отвяряш очите. Понякога се оказва точно под носа ти.

— Заспивай, Мак. Започваш да ги плещиш като Дороти от „Магьосника от Оз“ .

Усмихнах се. За един кратък миг той бе онзи Джонатан Крайтън, в когото бях влюбена. Затваряйки очи, го видях как вади отнякъде един бинокъл и започва да оглежда задръстеното с облаци небе. Знаех какво търси и бях почти сигурна, че никога няма да ги открие.

Трябва да е било по-късно, като се събудих, защото небето се бе прояснило и звездите се бяха показали, когато виковете на Крайтън ме изстреляха в седнало положение.

— Идват! Погледни ги, Мак! Божичко, идват!

Крайтън стоеше от другата страна на фенера, сочейки вляво. Проследих с поглед линията, очертана от ръката му и не видях нищо.

— За какво говориш?

— Ставай, дяволите да те вземат! Идват! Сигурно са дузина!

Побързах да се изправя и направо замръзнах.

Осветените от звездите храсталаци се простираха под формата на лек наклон може би в продължения на една-две мили, който бе нарушен тук-там от ъгловатите сенки на няколко ошмулени дървета. И над тази шир, в бръснещ полет над върховете на храстите в наша посока се задаваше продълговато скупчване от бледи сияйни светлини. Светлини . Ето какво бяха. Не сияйни сфери. Нито пък НЛО и други подобни щуротии. Нямаха отличителни белзи. Бяха просто светлини. Кълба светлина.

Усетих как космите по врата ми настръхват при вида им. Може би защото досеа не бях виждала светлина, която да се държи по подобен начин — не изглеждаше редно и естествено светлина да се концетрира в топки. Или вероятно се дължеше на начина, по който се движеха, плъзгайки се в нощта с такава целенасоченост, цепейки мрака, носейки се от дърво на дърво, плавайки около най-високите клони и пробивайки си път нататък. Като че ли дъветата бяха някакви пътепоказатели. Или пък беше от тишината. Тази ужасяваща тишина. Що се отнася до звуците на цивилизацията, Пайн Берънс са тихо място, но винаги има звуци от живи същества, буханията и крясъците, и шумулканията на животните, непрестаннот жужене на насекомите. В момента всичко това бе замлъкнало. Дори не подухваше вятър, който да разклати храсталака. Тишина. Нещо повече от просто липса на звуци. Сдържане на дъха.

— Виждаш ли ги, Мак? Кажи ми, че не халюцинирам! Виждаш ли ги?

— Виждам ги, Джон.

Гласът ми звучеше странно. Осъзнах, че устата ми е пресъхнала. И то не само от съня.

Крайтън се завъртя в кръг с разперени ръце.

— Нямам фотоапарат! Трябва да ги снимам!

— Не си взел фотоапарат! — възкликнах аз. — Боже мой, взел си какво ли не, само не и фотоапарат!

— Знам, само дето не съм си и мечтал…

Внезапно той се затърча към дървото в средата на нашата просека.

— Джон! Не смяташ наистина…?

— Идват насам! Ако мога да застана по-близо до тях…!

Изведнъж се уплаших за него. Нещо в тези светлини като че предупраждаваше да стоим настрана. Защо Крайтън не го усещаше? Или той просто не обръщаше внимание на това?

Последвах го с лек галоп, изпълнена с негодувание.

— Не бъди глупак, Джон! Не знаеш какво представляват!

— Именно! Крайно време е някой да разбере!

Той започна да се катери. Борът бе голям, стар и смолист, въобще не можеше и да става дума за клони в първите дузина метра от стъблото, но кората бе достатъчно възлеста и груба, за да могат гумените подметки на ботушите на Джон да намерят опора. Подхлъзна се на два пъти, но бе твърдо решен да успее. Най-после се добра до първите клони, а оттам вече изглеждаше лесно.