Ф. Уилсън - Боровата пустош

— Джон — казах аз, — не разбирам. Нещо не е наред.

— Сдухала си се от напрежение, ето какво не е наред!

— Не съм!

Наистина си вярвах, че не съм. Преди няколко часа бях под влияние на „джака“, признавам, но в момента умът ми беше бистър. Бях сигурна, че съм карала на изток или поне приблизително на изток. Как бях описала пълен кръг, бе непонятно за мен. Крайтън скочи от мястото си и заобиколи предницата на „Вранглер“-а.

— Прехвърли се на другата седалка, Мак. Мой ред е.

Започнах да протестирам, после обмислих ситуацията. Вече на два пъти се бях издънила. Може би чувството ми за ориентация бе станало жертва на „ябълковата парализа“, както бе известна в района. Надигнах се над скоростния лост и се строполих в мястото до шофьора.

— Заповядай.

Крайтън шофираше като истински маниак, като явно избираше разклоненията напосоки.

— Знаеш ли къде отиваме? — попитах.

— Да, Мак — отговори той. — Карам натам, накъдето ти не караше! За разлика от теб, аз мисля.

Когато мракът се сгъсти и той пусна фаровете, забелязах, че дърветата оредяват, а храсталакът от двете ни страни се сгъстява, издигайки се до осем фута, че и повече. Крайтън отби встрани в едно уширение на пътя.

— Би трябвало да се придържаш към платното — му казах.

— Загубих се — отвърна той. — Трябва да помисля.

— Хубаво. Но няма опасност някой да се весне насам, та да не можем да се разминем.

Той се засмя:

— Така си е! — Излезе от колата и погледна нагоре към небето. — Проклятие! Ако нямаше облаци, щяхме да разберем къде се намираме. Или поне да се ориентираме накъде е север.

Огледах се. Бяхме оградени от храсти. Това бе Пайнския еквивалент на лабиринтите от жив плет в Англия. Докъдето ти стига погледа нямаше пукнато дърво. Едно дърво бе почти толкова полезно, колкото и компас — мъхът по него сочи север, а най-дългите му клони — юг. Храстите са напълно безполезни, а по-високите само те объркват допълнително.

А ние по начало се бяхме объркали достатъчно.

— Мислех, че „боровци“ не могат да се загубят — каза Крайтън.

— Тук рано или късно всеки може да се загуби.

— Добре тогава, какво прявт „боровци“ като се загубят?

— Ами не си хабят силите и бензина на вятъра, като се въртят в кръг. Клякат на земята и чакат до сутринта.

— Майната му! — каза Крайтън.

Ръчна „Вранглер“-а на първа и го засили към пътя. Но автомобилът изобщо не стигна до шосето. Пропълзя напред и после се претърколи обратно. Той опита пак и аз чух как колелата се въртят на празен ход.

— Захар! — отбелязах аз.

Крайтън ме изгледа и се захили.

— В подобен род ситуации е позволена и дори се предпочита употребата на по-вулгарен език.

— Имах предвид пясъка.

— Не се тревожи. Колата ми е 4 x 4.

— Така. И в момента и четирите въртят на празен ход. Попаднали сме в участък с така наречения „захарен пясък“.

Той излезе и започна да бута и да тласка, докато аз сменях скоростите и регулирах дроселовата клапа, въпреки че ми беше ясно, че няма смисъл. Нямаше да се измъкнем от този супер ситен пясък, докато не намерехме някакви клони, които да подпъхнем под гумите, за да им осигурим сцепление.

А до сутринта бе изключено да намерим подходящи за целта.

Казах на Крайтън, че само хабим бензин и най-доброто, което можем да сторим, е да се примирим с положението и да опънем спалните чували. В началото се противеше, заради кърлежите и опасността да пипне Лаймска болест, но най-накрая се съгласи.

Нямаше друг избор.

— Направо съм ти задължена, Джон — казах аз.

— Откъде можех да знам, че ще се загубим? — каза той отбранително. — И на мен ситуацията ми харесва точно толкова, колкото и на теб!

— Не. Не ме разбра. Имам предвид в прекия смисъл на думата. Радвам се, че успя да ме убедиш да дойда с теб.

Открих една малка просека недалеч от джипа. Ограждаше чворестото стъбло на един стар самотен бор, който се издигаше над преобладаващия храсталак.

Бяхме изяли последните сандвичи и седяхме един срещу друг, всеки на своята постеля, а между нас на пясъка светеше един колманов фенер. Крайтън продължаваше да си посръбва от ябълковия „джак“. Аз направо убивах човек или ,айде, бях готова да пребия някой за чаша кафе.

Наблюдавах лицето му на светлината на лампата. Бе придобил учудено изражение.

— Май все още те държи насвяткването от следобяд? — попита той.

— Не. Напълно трезва съм. Просто си седя и осъзнавам, че се радвам, че съм пак тук. От години в мен се таи чувството, че нещо липсва в живота ми. Досега не ми беше хрумвало на какво може да се дължи. Това е било. Аз… — Гърлото ми се сви при думата. — Аз съм си вкъщи.