Ф. Уилсън - Боровата пустош

Аз извиках:

— Джон! Всичко наред ли е? Имаш ли нужда от помощ?

Когато не последва отговор, сграбчих ствола на дървото. Но преди да направя опит да се покача, той ме спря.

— Остани там, Мак — Гласът му беше слаб, треперлив. — Слизам.

Отне му двойно повече време да слезе, отколкото му бе нужно да се качи. Джиженията му бяха бавни, несигурни и на три пъти му се наложи да спре, за да почива. Най-накрая стигна до най-долния клон, увисна на него с една ръка и се пусна. Веднага го хванах, за да не се срине като чувал на земята и му помогнах да се добере до лампата и спалните чували.

— Господи, Джон! Ръката ти!

На светлината на фенера плътта му като че ли димеше. Кожата по лявата му ръка и предмишница бе зачервена, почти като попарена. Вече започваха да се образуват малки мехурчета.

— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност.

— Имаш нужда от лекар.

Той падна на колене на чувала си и притисна наранената си ръка към гърдите със здравата.

— Добре съм. Само малко ме наболява.

— Ще се инфектира. Хайде. Да видим дали ще успея да ни закарам в цивилизования свят

— Забрави — каза той и аз усетих, че част от силата на гласа му се завръща. — Дори и да освободим джипа, все още не знаем къде сме. Не успяхме да намерим пътя по светло. Какво те кара да мислиш, че ще се справиш по-добре в тъмното?

Беше прав. Но чувствах, че трябва да предприема нещо.

— Къде ти е аптечката?

— Нямам.

Чак тогава избухнах:

— Исусе, Джон! Ти си луд, ясно ли ти е! Можеше да паднеш от дървото и да загинеш! И ако се отървеш без гангрена на ръката, ще бъде направо чудо! Какво за Бога те накара да постъпиш така тъпашки?

Той се хилеше:

— Знаех си! Все още ме обичаш!

На мен обаче не ми беше до смях.

— Това е сериозно, Джон. Ти рискува живота си там горе! Защо?

— Трябваше да се уверя, Мак.

— Да „се увериш“? Какво е трябвало да „се увериш“? Ще спреш ли да ми пробутваш тия простотии?

— Не мога. Не мога да спра, защото е истина. Трябва да се уверя кое е истинско и кое — не.

— Спести ми…

— Говоря сериозно. Ти си сигурна кое е действително, така че си доволна и щастлива. Не можеш да си представиш какво е да не знаеш. Да усещаш, че има някакво було върху всичко около теб, преграда, която не ти позволява да видиш какво наистина има там. Не знаеш какво е да прекараш живота си в търсене на ръба на това було, така че да можеш да го повдигнеш и да надникнеш — само да надникнеш — в това, дето е зад него. Зная, че е някъде там и не мога да го намеря. Не знаеш какво е, Мак. Направо те побърква.

— Ето едно нещо, по което можем да постигнем съгласие.

Той се засмя — прозвуча пресилено — и се пресегна към тубата с ябълков „джак“ със здравата си ръка.

— Не пи ли вече дотатъчно за тази вечер?

Мразех се, задето се държа като стара досадница, но това, което видях тази нощ, ме разтърси до дъното на душата ми. Все още треперех.

— Не, Мак. Проблемът е, че не съм пил достатъчно. Дори и наполовината от това, което ще ми бъде достатъчно.

Бидейки безпомощна и бясна, седнах върху спалния си чувал и го наблюдавах как отпива здрав гълток от тубата.

— Какво се случи там горе, Джон?

— Не знам. Но не искам никога повече да ми се случва.

— И какво им говореше. Звучеше почти така, все едно ги викаш.

Той ме погледна косо и втренчено.

— Ти чу ли какво казвах?

— Не точно. То дори не звучеше като говор.

— Това е защото то не бе говор — каза той и съм сигурна, че усетих облекчение в гласа му. — Опитвах се да им привлека вниманието.

— Е, със сигурност успя.

На светлината на колмановия фенер мисля, че го видях да се усмихва.

— Дааа, успях, нали?

В нощта около нас чух, че насекомите отново започват да издават обичайните за тях звуци.

Бях решила да остана будна през оставащата част от нощта, но по някое време трябва да съм заспала. Следващото нещо, което възприемах съзнателно, бяха слъчевите лъчи, които блестяха право в очите ми. Скочих на крака, за един кратък миг бях дезориентирана, после си спомних, къде се намирам.

Но къде беше Крайтън? Спалния му чувал лежеше разстлан върху пясъка, компасът, секстантът и картата бяха върху него, но него самият го нямаше никакъв. Няколко пъти го повиках по име. Той се обади отнякъде, вляво от мен. Тръгнах по посока на гласа му през храстите и се оказах на брега на малко езерце, обрамчено с бели кедри.

Крайтън бе приклекнал до водата и загребваше с дясната си ръка.

— Как попадна тук? — запитах аз.