Ф. Уилсън - Боровата пустош

— Много просто — Той посочи към няколко диви патока и патици, които се носеха по спокойната повърхност. — Ориентирах се по квакането им.

— От теб ще стане истински Марк Трейл. Как е водата?

— Замърсена — Той посочи едно кафеникаво-синьо мазно петно на повърхността на езерцето, след което загреба шепа бистра, кафеникава вода. — Виж какъв е цветът. Прилича на чай.

— Не е замърсена — му казах аз. — Тук някъде е започнало да се образува блатно желязо. А това е кедрова вода. Покафеняла е от железните залежи и от кедрите, но по начало е чиста.

Загребах с пълни шепи и отпих една голяма глътка.

— Леко сладникава — казах аз. Морските капитани са идвали по тези места, за да си пълнят буретата с кедрова вода, преди да тръгнат на далечно плаване. Говорело се, че се запазва прясна по-дълго време.

— В такъв случай няма проблеми да накисна това вътре — каза той, извръщайки се към мен, за да ми покаже лявата си ръка.

Ахнах. Просто не можах да се сдържа. Почти бях успяла да си внуша, че снощният инцидент с боровата светлина е бил само кошмарен сън. Само дето зачервената, покрита с кора и мехури, кожа по предмишницата на Крайтън доказваше противното.

— Трябва да намерим лекар — отбелязах аз.

— Всичко е наред, Мак. Не боли чак толкова. Просто пари.

И той я потопи до лакътя в хладната кедрова вода.

— Това вече е друго нещо!

Огледах се. Слънцето блестеше в безоблачното небе. Нямаше никакъв проблем да се измъкнем оттук още тази сутрин. Плъзнах поглед по езерцето. Вода. Песъчливата почва на Пайн Берънс бе като гигантска гъба, която попиваше по-голямата част от дъждовете, изсипващи се над нея. Това бе най-големият неусвоен водоизточник в целия Североизток. Нито една река не се вливаше в „Бороландия“, всичките извираха. Местната вода бе с ледникова чистота. Някъде бях чела, че в Пустошта се съдържа количество вода, което се равнява на езеро с площ хиляда квадратни мили и дълбочина седемдесет и пет фута.

Този водоем тук бе по-малък от петдесет ярда в диаметър. Наблюдавах патиците. Те кротко квакаха, ровеха из района, потапяха главите си. Изведнъж една от тях издаде някакъв по-различен звук, по скоро нещо като „скуоук“. Размаха криле и отлетя. Случи се за части от секундата. В един миг — плаваща патица — в следващия — няколко мехурчета.

— Видя ли това? — попита Крайтън.

— Да бе, видях го.

— Какво й стана на тази патица? — ясно забелязах как възбудата в очите му расте. — Какво означава това?

— Водна костенурка. Голяма. Петдесет паунда или още по-голяма, залагам си главата.

Крайтън си извади ръката от езерцето.

— Засега май й стига толкова.

Той натопи една кърпа във водата и я уви около обгорената си ръка.

Върнахме се при спалните чували, опаковахме си нещата и си запробивахме път през храстите към „Вранглер“-а.

Джипът бе буквално окупиран.

Имаше хора вътре, хора на капака, а също и по броните. Общо не по-малко от дузина.

Само дето не бяха като хората, които бях виждала до момента.

Бяха облечени като типични „боровци“, но мръсни и разпарцаливени. Четиримата мъже — с дънки или брезентови гащи, ризи с яки от разнообразни платове и цветове или прости тениски; двете жени носеха памучни блузи. Всички бяха с уродства. Главите им бяха със странна форма и големина, някои твърде малки, други големи и изкривени, с овални издатини. Очите на няколко от тях не бяха на една линия. Всичките като че ли имаха ръка или крак, по дълги от другия. Зъбите им, поне на онези, които все още имаха, изглежда бяха разположени под произволни ъгли.

Когато ни забелязаха, започнаха да бърборят и да ни сочат. Изотавиха „Вранглер“-а и се скупчиха около нас. Бяха страховита компания.

— Това твоята кола ли е? — ме попита един млад мъж с деформирана глава.

— Не — Посочих към Крайтън. — Негова е.

— Това твоята кола ли е? — попита той Крайтън.

Предполагам, не ми вярваше.

— Това е джип -каза Крайтън.

— Джип! Джип! — Оня се засмя и продължи да повтаря думата. Другите около него я подеха и зпочнаха да скандират с него.

Погледнах Крайтън и свих рамене. Явно бяхме попаднали на един от онези анклави, които бяха допринесли „боровец“ да се превърне в подигравка, малко преди Първата световна война. По онова време Елизабет Кайт публикува статия, наречена „Боровците“, която бе превърната в сензация с помощта на пресата и наложи мнението, че „Бороландия“ е люлка на алкохолизъм, неграмотност, упадък, кръвосмешения и следователно „слабоумие“.