Ф. Уилсън - Боровата пустош

— Предай им много поздрави — му казах.

Той се усмихна изморено и избърза напред.

В един от последните августовски дни шофирах по „Брик Булевард“, когато забелязах неговия „Вранглер“ паркиран пред „Бъргър Кинг“. Отбих встрани от пътя и отидох до там пеша.

— Джон! — казах през прозореца и го видях как подскочи.

— Уфф, Мак. Не прави никога повече така!

Изглеждаше облекчен, но не и страшно зарадван, че ме вижда. Лицето му бе изпито или може би се дължеше на брадата, която бе започнал да си пуска. Брада на беглец.

— Извинявай — казах аз. — Чудех се, дали не искаш да отидем някъде на истински обяд.

— О. Ами… Благодаря, но имам много работа. Може би някой друг път.

Въпреки, че беше горещо, бе облякъл кадифен панталон и фланела с дълъг ръкав. Забелязах, че и двете му ръце са все още увити с марля. Една предупредителна лампичка светна вътре в главата ми.

— Това възпаление все още ли не се е оправило?

— Оправя се бавно, но сигурно.

Погледнах краката му и ми направи впечатление, че глезените му изглеждат подути. Гуменките му бяха развързани, езиците им бяха увиснали навън, тъй като отстрани се бяха разширили, за да се нагодят към оттеклите му ходила.

— Какво е станало с краката ти?

— Малък отток. Страничен ефект от лекарството. Виж, Мак. Трябва да тръгвам. — Той включи „Вранглер“-а на скорост. — Ще ти се обадя тия дни.

Бяха минали няколко седмици след Деня на труда и аз доста си мислех за Крайтън. Тревожех се за него и осъзнавах, че все още тая към него по-силни чувства, отколкото съм склонна да призная.

Точно тогава в офиса ми нахълта щатският следовател. Беше огромен и заплашителен зад тъмните си очила; прическата му бе на милиметър от избръсната. Държеше увеличена снимка на Джон Крайтън.

— Познавате ли този човек? — каза той с гърлен глас.

Устата ми бе пресъхнала и се чудех дали ще ме попита, дали съм замесена в каквото и да бе направил Джон; или още по-лошо: дали бих отишла да индентифицира тялото му.

— Разбира се. Бяхме заедно в колежа.

— Виждала ли сте го през последния един месец?

Въобще не се поколебах. Държах се мъжки.

— Не. Не и откакто се дипломирахме.

— Имаме основания да смятаме, че се намира в района. Ако го видите, свържете се със щатската полиция или местната полиция незабавно.

— Какво е направил, инспекторе?

Той се обърна и се насочи към вратата, без да благоволи да отговори. Точно този род арогантност винаги караше нещо в мен да се взриви.

— Зададох ви въпрос, инспекторе . Очаквам вежливия ви отговор.

Той се обърна и ме изгледа, след което сви рамене. Част от имиджът на Мръсния Хари се изпари с това повдигане на раменете.

— Защо пък не? — каза той. — Издирва се за грабеж в особено голям размер.

Чудесно.

— Какво е откраднал?

— Една книга.

— Книга ?

— Дааа. Не ви се вярва, а? Имаме да разследваме изнасилвания и убийства, и въоръжени грабежи, но тази книга е с предимство. Не ми пука колко е ценна или колко силно някакъв университет в Масачузетс я иска, това си е само една книга. Само дето тия от Масачузетс направо са полудели да си я върнат. Техният губернатор отишъл при нашия и…ами, знаете как става. Преди известно време намерихме колата му изоставена близо до Лейкхърст, така че вече знаем, че е минал оттук.

— Мислите, че се предвижва пеша?

— Може би. Или може да е взел под наем или да е откраднал друга кола. В момента проверяваме.

— Ако се появи, ще ви се обадя.

— Непременно. Имам чувството, че ако върне книгата невредима, всичко ще бъде забравено.

— Ще му предам, ако имам тази възможност.

Веднага щом си тръгна, изтичах до телефона и набрах мотела на Крайтън. Гласът му беше дрезгав, когато каза „здрасти“.

— Джон! Щатските ченгета бяха тук преди малко да те търсят!

Той смутолеви няколко думи, от които нищо не разбрах. Нещо не беше наред. Затворих и се запътих към колата. В този мотел има около двайсет стаи. Забелязах „Вранглер“-а заврян в другия край на паркинга. Номер пет бе на ъгъла на първия етаж. На дръжката на вратата висеше знак: „Не безпокойте“. Почуках два пъти на вратата, но никой не отговори. Опитах бравата. Поддаде.

Вътре беше тъмно, като изключим светлината, която навлезе през открехнатата врата. А тя разкри бедственото положение вътре. Стаята приличаше на контейнер за боклук зад верига заведения за бързо хранене. И миришеше по същия начин. Имаше кутии от пица, обвивки от хамбургери, опаковки от хотдог, картони от китайска храна, представители на всички заведения в района, които предлагат доставки по домовете. И беше топло. Или климатикът се беше повредил, или изобщо не беше пускан.