Крис Удинг - Отрова

— Да?

— А кой или какво е Мигхогнимар? Чернокосото момиче бе запомнило това име най-вече заради непроизносимостта му. Ейлтар го бе споменал в разговора си с Драскин.

— Това е мечът, който Ейлтар носи — отвърна старецът. — Изкован е от легендарния майстор-джуджер в дълбоките мини в кралството на Гругарот. Казват, че това е най-съвършеният меч, размахван някога. Преди много столетия между вълшеблените създания и подземните обитатели се разразила война и Ейлтар — който по онова време бил прославен пълководец, — разгромил и съсякъл Нуиглан, природения брат на Гругарот, в битката при Карската ковачница. Ейлтар взел меча му като боен трофей. Впоследствие подземните жители успели да изтласкат вълшеблените създания от земите си, но Гругарот нищо не е забравил. Той ненавижда Ейлтар и всеки път, когато зърне Мигхогнимар, жаждата му за мъст се възпламенява отново.

Известно време Отрова наблюдаваше краля на тролищата с неподправен интерес, след което отново погледна към другите повелители в залата. Те бяха десетина на брой и имаха всевъзможни форми и размери, а придворните от всяка свита не откъсваха очи от останалите. Тук беше повелителят на демоните, чиято кожа бе черна като смола, както и Духът на Вечността — искрящ човекоподобен силует без лице. Говореше се, че именно това създание следи за съблюдаването на природните закони в различните светове — горното да си стои горе, долното — долу, а времето да тече само в една посока и да не забавя хода си. Тъмнокосата девойка забеляза и Умбиликус, глашатая на повелителя на призраците. Господарят му не можеше да придобие телесна форма, ето защо му се налагаше да говори чрез устата на това отвратително създание, което се рееше във въздуха, сякаш висеше на невидима касапска кука, а от мъртвешкото му туловище струеше зловещо зеленикаво сияние. Гом, за когото бе споменал Ейлтар в библиотеката, явно отсъстваше. Но имаше и още някой, когото Отрова търсеше внимателно сред събралите се повелители, надявайки се с цялото си сърце да не е тук… Тя почувства как нещо я гъделичка по горната страна на дланта, погледна към парапета, за който се държеше, и изтръпна от ужас. По ръката й бавно пълзеше едър белезникав паяк. Потрепервайки от отвращение, Отрова махна рязко с ръка и запрати членестоногото към насъбралите се повелители долу.

— Какво има, Отрова? — попита Чевръстия, забелязвайки трескавата й реакция.

— Паяк — отвърна девойката и се заозърта разтревожено. Какво странно съвпадение — тази гадина да се появи точно в момента, когато си мислеше за… О, не. Ето я и нея.

Асинастра стоеше в края на терасата, изгърбена под противния безпорядък на мръсните си коси. Лицето и зловещият й взор бяха прикрити от бял, прояден от молци воал. Отрова не можеше да зърне черните, парализиращи очи, ала знаеше, че повелителката на паяците се взира злорадо в нея.

Тъмнокосото момиче усети как кръвта се вледенява в жилите й, но запази привидно самообладание и отвърна с достойнство на скрития под воала поглед. Асинастра не бе забравила кой е откраднал кинжала й.

— Тя не може да ти стори зло — прошепна Чевръстин. — Не и тук. Защитата на Йерофанта се простира над всички, които се намират в границите на Владенията му.

Отрова продължаваше да гледа към господарката на паяците.

— Надявам се да си прав — промълви тихо тя. Страховитата жена и момичето се взираха една в друга още известно време, след което Асинастра се обърна и излезе през близката врата. Когато чудовището се скри от погледа й, Отрова изпита невероятно облекчение, но в следващия момент то бе помрачено от мрачно предчувствие. Повелителката на паяците беше тук, което означаваше, че рано или късно щеше да дойде за Отрова. Единствено покровителството на Йерофанта й осигуряваше някаква защита, но тази защита бе доста тъничка — колкото една дума.

— Защо всички са се събрали тук? — попита тя и посочи към повелителите и повелителките под тях.

Старецът се прокашля.

— Йерофантът започна да пише — осведоми я той. — Понякога Йерофантът сам започва да пише дадена история. А тази история е от огромно значение, в много отношения е по-важна от повечето други легенди и сказания.

— Но те се боят от него — изтъкна Отрова. — Защо?

— Защото историите на Йерофанта не са просто истории — отвърна Чевръстия. — Те могат да променят нещата. Пазителите на древността например само събират различни данни и факти. Това, което узнаваме, отива в книгите на Великата библиотека, които се пишат сами. Ние можем само да наблюдаваме. Йерофантът обаче е творец. Написаното от него се сбъдва, превръща се в неоспорима истина и закон. Вече си запозната със закона на Амрей. В момента, в който Йерофантът го е написал, всички повелители и повелителки вече били принудени да се съобразяват с него и да му се подчиняват. Забележи, не по свое собствено желание, а по принуда. Те просто не могат да откажат аудиенция на човек и не могат да му сторят зло, докато тази аудиенция не е приключила. За тях е невъзможно да нарушат този указ. Амрей го е създал, за да осигури по-справедливо отношение към хората в различните Владения и ако не друго, поне да бъдат изслушвани. Сега повелителите искат да разберат какви закони ще възникнат след създаването на новата история, която Йерофантът пише в момента. И треперят от страх.