— А той какво ще направи? — попита Отрова.
— Кой може да каже? — вдигна рамене Чевръстин. — А ти как би постъпила?
— Бих измислила някакъв велик водач на човечеството — заяви девойката, без да се замисли. — Такъв като Аламбар Бърл, но даже още по-добър. Герой, който да ни обедини и да ни поведе срещу вълшеблените създания, за да можем най-накрая да ги прогоним от земите си. Тогава няма да има повече отвлечени деца и хората няма да умират заради лошите места, където сме принудени да живеем сега. Бих го сътворила — него или нея — и бих го дала на нашия народ, за да можем да отвоюваме обратно онова, което ни принадлежи по право.
— Идеята ти е достойна за възхищение — рече одобрително възрастният й събеседник. — Именно от нещо подобно се страхува Ейлтар. Но няма как да разберем. Историята не може да бъде прочетена, докато не бъде завършена. Също като книгите във Великата библиотека, текстът не може да се види, докато не е написан и последният ред. Единствено Йерофантът знае какво сътворява.
Докато Чевръстия говореше, побеснелият от гняв Ейлтар отвърна глава от гаргойла и случайно вдигна очи към терасата. Отрова срещна погледа му и видя как лицето на повелителя моментално помръква като буреносен облак. Сърцето й се сви и тя трябваше да напрегне всичките си сили, за да запази самообладание и да отвърне на предизвикателството с пронизващия си теменужен взор. Драскин проследи погледа на господаря си и пребледня като мъртвец, когато червенокосият мъж се обърна към него. Девойката се досети, че писарят не бе казал на Ейлтар за бягството на хората. Внезапно повелителят на вълшеблените създания закрачи бързо напред, а Драскин и другите му придворни забързаха след него. Гругарот се озъби, когато Ейлтар мина покрай него, а джуджерите, людоедите и тролищата, които го обкръжаваха, заръмжаха заплашително към вълшеблените, но те не им обърнаха никакво внимание.
По челото на Отрова изби студена пот; изобщо не трябваше да идва тук. Струваше й се, че е допуснала голяма грешка. Беше най-добре Ейлтар да не знае къде се намира, а ето, че сега местонахождението й му бе станало известно. На всичкото отгоре и зловещата Асинастра я беше видяла. Девойката си каза, че дори и да искаше, едва ли би успяла да събере на едно място двамината си смъртни врагове.
— Не се страхувай, Отрова — помъчи се да я успокои Чевръстия. — Всички гости на замъка се намират под покровителството на Йерофанта — напомни й той. — Никой няма да посмее да ти навреди.
— Зная, нали вече ми каза — отвърна момичето, макар че се съмняваше в надеждността на тази защита. Тя загледа как повелителите и повелителките бавно напускат залата, а лицата им — тези от тях, които имаха лица, — бяха разочаровани и сърдити.
— Отрова? — попита я внезапно Чевръстия. — Искаш ли да се срещнеш с Йерофанта?
Тя примигна изненадано.
— Но аз си мислех…
— Той няма да приеме никого от тях — намигна й старецът. — Но съм сигурен, че няма да има нищо против едно мъничко натрапване от наша страна.
Предложението и бездруго звучеше примамливо, а в допълнение към това момичето просто изгаряше от желание да се махне от мястото.
— Защо не?
* * *
Като се стараеха да не вдигат шум, те се промъкнаха тихичко в покоите на Йерофанта. Чевръстия приближи показалец до устните си, преди да се шмугнат през малката странична врата, и двамата влязоха на пръсти в помещението. Отпред имаше пазител — гаргойл досущ като онзи пред двойните врати под терасата, откъдето искаше да мине Ейлтар, — но той не им обърна никакво внимание.
— Обучени са да пропускат определени хора — обясни шепнешком старецът, — и аз съм един от тях. А тебе те възприемат като мой придружител и затова не те спират.
В голямата стая, както и трябваше да се очаква, високите етажерки с книги закриваха всички стени, с изключение на четвъртата, която представляваше огромен кръгъл прозорец. В единия ъгъл на помещението имаше голям плюшен креват с балдахин, а през изработената във вид на концентрични кръгове рамка на прозореца се виждаше как дъждът плющи по стъклото с дива ярост. От време на време проблясваше светкавица и отекваше гръм, но напоследък Отрова бе привикнала до такава степен към бурята, че почти не забелязваше яростните й изблици.
Йерофантът седеше зад широко писалище, украсено с дърворезба, и пишеше с перо в една дебела книга с кожена подвързия. Изглеждаше стар като света — мършав и сбръчкан старец с дълга бяла брада, която стигаше чак до коленете му. Олисялата му глава бе покрита с множество старчески петна, подутини и бенки. Дебела роба от зелено кадифе се спускаше от раменете му и скриваше очертанията на слабото му тяло.
Читать дальше